— Няма що да се чудиш, едничка щерка излиза от дома, мъчно ти е за нея… Рано е още за грижи! Знаеш ли какво? Я да идем всички в кръчмата, че и водката ми се свърши, па и годеника като на въглени ни чака там.
— В кръчмата ли ще правим годежа?
— Както си му е обичая, както и нашите бащи са правили — аз, кмета, нали ти казвам, ти мене слушай.
Жените се преоблякоха малко по-празнично и веднага излязоха.
— Момчетата ще останат ли, годеж на сестра им, и те нали се радват — забеляза кметът, защото момчетата бяха натъжени и поглеждаха неспокойно майка си.
— Не може да се остави така къщата.
— Я повикайте Агата от Клембови, тя ще гледа дома.
— Агата вече е по просия. Ще повикам някого по пътя. Елате, Йенджихо и ти Шимек, па си вземете и клашниците, нима като просяци искате да отидете така, както сте сега… Па само да се напие някой… ще има да помни… Кравите още не са натъкмени, па и свинете, картофи трябва да се кълцат — да знаете.
— Знаем, мамо, знаем! — шепнеха развълнувано те, при все че бяха вече мъже до потона и снажни като круши на слог, но слушаха майка си като малки деца, защото ги държеше здраво, а когато имаше нужда, и към ръжена, па и към чумбасите им посягаше и плесници удряше; послушание и покорство трябваше да има.
Тръгнаха за кръчмата.
Да бръкнеше някой в очите на човека, не можеше да се види, тъй беше тъмно — обикновено нещо при есенните дъждовни нощи. Вятър духаше отгоре и шибаше клоните на дърветата, та те ту се люлееха, ту се снишаваха шумно до плетищата; вирът шумеше и така удряше о брега, че дъжд от разбити на пяна пръски падаше досред пътя, па често удряше и по лицата на минувачите.
В кръчмата също бе тъмно, а вятърът духаше през едно разбито стъкло, та дори окачената на връв зад тезгяха лампа се люлееше като златно цвете.
Борина скочи да ги посреща и целува и горещо да ги прегръща, защото смяташе, че Ягуша е вече негова.
— Исус Христос е рекъл: вземи си, червено, невеста, та да не ти е мъчно сам. Амин! — бърбореше Ямброжи, но понеже повече от един час пиеше, вече нито езикът, нито краката го държеха.
Евреинът сложи веднага на тезгяха и арак, и сладка водка, и мастика, и херинга за мезе, баничка с шафран и някакви чудни кифли с мак.
— Хапнете, пийнете, мили хора, рождени братя, верни християни! — канеше Ямброжи. — И аз имах жена, само че съвсем не помня къде… чини ми се във Франция… не, в Италия беше, не… но сега съм сирота… Казвам ви, че като викна старшията: Във веригата, марш!…
— Я пийте, хора! Започвай, Петре — прекъсна речта му Борина, като донесе за цяла злотувка бонбони и ги втикна в шепата на Ягуша. — Вземи, Ягушо, сладички са, на̀!
— Ама… само си харчиш парите… — колебаеше се тя.
— Не бой се… имам аз за такива неща, ти сама ще видиш… на̀… а колкото за тебе, и от пиле мляко бих намерил… нищо лошо у мене няма да ти се случи… — И той почна да я прехваща през кръста и я уговаряше да яде и пие. Ягна приемаше всичко спокойно, хладно и равнодушно, като че не беше нейн годежа. За едно си помисли само: дали старият ще й даде преди сватбата ония корали, за които спомена на панаира.
Започнаха често да изпразват чашите, на смяна — едно след друго арак и сладка водка, разприказваха се всички едновременно, дори Доминиковица си пийна хубавичко и заразправя разни ми ти едни, та кметът се учудваше, че е толкова умна жена.
И синовете й се понапиха, защото и кметът, и Ямброжи често ги подканяха и пиеха наздравици с тях.
— Пийте, момчета, Ягнин годеж е това, пийте…
— Виждаме, виждаме — отговаряха заедно те и искаха да целуват ръка на Ямброжи.
Най-после Доминиковица отведе Борина към прозореца й без заобикалки му рече:
— Ягуша е твоя, Мачей, твоя е.
— Бог да ти заплати за дъщерята, майко. — Сграбчи я за шията и я зацелува.
— Обещал си да припишеш, а?
— Да припиша… защо пък припис? Което е мое, то е и нейно.
— Море да може тя да си е по-свободна пред наследниците, да не й натякват!
— Те да не се месят в моето! Всичко мое е и Ягушино, всичко.
— Златни ти уста, ама помисли само, старичък си малко, па и всички сме смъртни, защото:
— Още съм як, още двайсет години ще издържа, не бой се!
— Небоя го изяли вълците.
— Тъй съм радостен, че казвай какво искаш! Ако искаш, ще й припиша ония три морги при Лукашовите.