В кръчмата влезе воденичарят, грамаден мъж, облечен с градски дрехи, червендалест и със сиви малки и подвижни очи.
— Пиете си, господари! Хо, хо, и кмета, и помощника, и Борина! Абе да няма сватба?
— Нещо като сватба, ела се чукни с нас, воденичарю, ела — покани го Борина.
И отново изпиха още по една.
— Щом сте такива весели, ще ви обадя новина, та да изтрезнеете!
Всички изблещиха помътнелите си очи.
— Няма и един час, откак дворянина продаде сечището на Вълчите долове!
— Ах, кучкаря ниедин, кучия му син! Продал, нашето сечище продал! — извика Борина и в забравата си тресна бутилката о пода.
— Продал! Има закон и за дворянина, и за всеки… — мърмореше пияният Шимон.
— Не е истина! Аз, кмета, ви казвам, не е истина, да знаете!
— Продал е, само че няма да позволим да го вземат, бога ми, няма да дадем! — викаше Борина и удряше с пестници по масата.
Воденичарят си отиде, а те до късно през нощта разговаряха и се заканваха на дворянина.
IX
Изминаха няколко дена от Ягушиния годеж.
Дъждовете секнаха, пътищата се поотцедиха и малко пообсъхнаха. Само из браздите и тук-там по ниските места и лъките се сивееха мътни локви като разплакани очи…
Дойде и задушница, сив, безслънчев и мъртъв ден, дори вятър не гонеше сухите тръни, нито клатеше тежко наведените над земята дървета.
Болезнена глуха тишина потискаше света.
А в Липци още от сутринта камбаните биеха бавно и непрекъснато; жалните печални звукове се носеха из замъглените пусти поля. Със скръбен глас те викаха в този тъжен ден, станал от сън бледен, повит с мъгли чак до безкрайните далнини, до безкрая на небето и земята и приличен на бездънна пропаст.
Изпод източните зари, които още блестяха слабо като застиваща мед, изпод синкавите облаци започнаха да се носят ята от врани и чавки…
Толкова високо хвърчаха те, че едвам се виждаха и едвам се долавяше дивата им и жална врява от грачене, прилична на стоновете на есенните нощи.
А камбаните непрестанно биеха…
Мрачният химн се разливаше тежко по мъртвите и глухи простори, падаше като стонове по полето, бучеше жално по села и гори и така се носеше по цял свят, та изглеждаше, че и хора, и поля, и села вече са едно грамадно сърце, което се свива в печално оплакване…
Птиците все хвърчаха и хвърчаха. Почуда и уплаха обхващаше хората, понеже все по-ниско се спущаха и все по-големи ята прииждаха, та небето се покри като че с развени от вятъра сажди, а глухият шум на крилата им и граченето още повече се усилваха и бучеха като надигнала се буря… Те извиваха кръгове над селото и като подхванат от вихър куп листа се въртяха над нивите, падаха по горите, нависваха по голите тополи, завзеха всичко; липите при черквата, дърветата при гробищата, градините, билата на покривите, дори плетищата… И пак, подплашени от непрестанното биене на камбаните, литваха и като черен облак хвърчаха към горите… И остър пронизителен шум се носеше след тях.
— Тежка зима ще бъде — казваха хората.
— Към горите държат, навярно сняг скоро ще падне.
И все повече излизаха пред домовете си хората, защото никога не бяха виждали толкова птици заедно — дълго и с чудна тъга гледаха, докато се изгубиха в горите. Гледаха и тежко въздъхваха. Някой се кръстеше, като да се отбрани от някакво зло. Взеха вече да се стягат за черква и да излизат, защото камбаните все ечаха глухо, а по пътищата, по преходи и пътечки се мяркаха вече в мъглата и идеха хора от съседните села.
Дълбока тъга налегна душите на всички. Някаква чудно болезнена тишина омота сърцата — тишина на жални размисли за ония, които бяха отишли там, под надвисналите брези, под черните наведени кръстове.
— Мили ми Исусе Христе! Божичко! — въздъхваха селяните и повдигаха сивите си като земята лица, впиваха невъзмутими очи в тайната на душата и спокойно вървяха да принесат жертви и молитви за умрелите.
Селото бе като потопено в тежка печална тишина. Понякога само се зачуваха жалостивите умолителни песни на просяците пред черквата.
И у Боринови бе по-тихо от други път, макар че там бе заседнал спотаен ад, който бе готов да избухне за най-малкото нещо.