— Да навестят своите! — повтори с тръпки Витек.
— Не бой се, глупчо, дяволът днес не може да припари тука, помените го пропъждат и молитвите, и свещите… Па и сам Исус слиза днес по света и брои, милия наш господар, колко души още му остават, докато ги събере всичките, всичките… Помня добре как приказваше мама, па и стари хора казват.
— Исус Христос слиза днес по света! — пошепна Витек и се огледа внимателно.
— Аха, ще видиш… това само светците виждат или най-много пострадалите…
— Я виж, там се свети, има и някакви хора — извика Витек страхливо, като сочеше няколко гроба до самата ограда.
— Това са гробовете на ония, дето ги убиха в гората… да-а… и моите господари почиват там… и майка ми… да-а…
Те се промъкнаха през гъсталака и коленичиха пред едни продънени гробове, които бяха тъй разтурени, че едва имаше следи от тях; нито кръстове ги означаваха, нито дървета ги засенчваха, нищо, само един чист пясък, няколко изсъхнали стъбла мащерка и тишина, забрава, смърт…
Ямброжи, Ягустинка и старият Клемб бяха коленичили при тия мъртви гробове; две заровени в пясъка кандилца мъждукаха, вятър повяваше, клатеше пламъчетата, разкъсваше думите на молитвите и ги носеше из тъмната нощ…
— Да, мама, там почива… помня… — шепнеше тихо Куба повече на себе си, отколкото на Витек, който бе приклекнал до него, защото студ го пронизваше.
— Магдалена се викаше… тате си имаше имот, ама служеше като колар у дворянина… само с жребци пътуваха със стария господар… а после умря… чичовците взеха имота… а аз пасях свинете на господаря… Така, мама я викаха Магдалена, а тате Петер и на прякор Соха, както и мене. После дворянина ме взе за конете, да карам пък аз жребците… и все на лов нагоре-надолу, до други дворяни пътувахме… па и аз не стрелях зле, че по-младия господар ми беше дал пушка… а мама си седеше в чифлика с по-старата господарка… Помня добре… и когато отидоха всички… и мене взеха… Цяла година бях… и що ми кажеха, все го свършвах… то се знае, не едно куче утрепах и не две… а по-младия господар бе ранен в корема и му изпаднаха червата… Па господар… и добър човек беше… нарамих го на гръб и го изнесох… после той замина за топлите страни, а на мене заръча да отнеса писма на стария господар… отидох… то се знае, че бях съсипан като куче… бяха ме стреляли в крака, па не заздравяваше, че все вънка под голо небе… а сняг до пояс и страшен студ… Помня, как не…, една нощ се довлякох… търся… Боже, света Богородичке! Като че някой ме фрасна с климия по главата!… Няма ти ни чифлик, няма ти ни гумна… дори и оградите не останали… всичко изгоряло… а стария господар и старата господарка и мама… и Юзефка, прислужницата, проснати убити на земята в градината!… Света Богородичке! Помня всичко… — И Куба заплака тихо, а сълзите му като град се сипеха по лицето му, та вече не ги и бършеше… само поплакваше с глас от скръб и мъка, защото всичко това като живо се изпречи пред очите му, а Витек, изморен бедният от плач, си спеше.
Все по-дълбока ставаше нощта, вятърът все по-силно блъскаше дърветата, та дългите косичници на брезите докосваха гробовете, а белите им стъбла се мяркаха в тъмнината като облечени в погребални плащаници… Хората се разотиваха… гаснеха пламъчетата… утихнаха просяшките песни… между гробовете зацари тържествено мълчание, пълно с чудни шумове и пронизителни звукове… Гробищата сякаш се изпълниха със сенки… с тълпа от привидения… с гора от мрачни очертания… с музика от плачевни тихи гласове… с океан от чудни трепети, с движение на мракове… с блясъци от тревога, с глухо хлипане… с тайнственост, пълна с ужас и смут — докато ято врани литна от параклиса и с крясък избяга към полето, а кучетата в цялото село дълго, отчаяно и жално завиха…
Макар че беше празник, селото бе тихо, пътищата пусти, кръчмата затворена; само тук-там през малките запотени прозорчета блещукаха светлинки, носеха се тихи песни на набожни хора и гласни молитви за умрели…
С вълнение излизаха хората пред домовете си, с вълнение се вслушваха в шума на дърветата, с вълнение гледаха през прозорците дали няма да се явят онези, които блуждаят през тоя ден, докарани от копнеж и от божията воля… дали не плачат като покаяници по кръстопътищата, дали не назъртат жално през прозорците…
Някъде според стар свещен обичай домакинките слагаха отвън под стряхата остатъци от вечерята, кръстеха се набожно и шепнеха…
— Вземи, хапни си, душо християнска, която си останала в чистилището…