— Откак извадихме картофите, воденичарското момиче му показва, защото мъжа ми няма време.
— От вчера и Рохо учи деца в татевата къща.
— Исках и аз да изпратя Яшко, но не дава нашия, защото е у татеви, па и момичето е по-учено, нали е ходило на училище във Варшава…
— То се знае, то се знае… — рече той, колкото да каже нещо.
— А Яшек така добре учи букварчето, че дори и момичето се чуди.
— Може ли инак… ковашка порода нали е… на такъв умник син…
— Шегуваш се ти, ама той най-добре казва, че дорде е жив тате, всякога може да се отнеме приписа…
— Е да, вземи го на вълка от устата! Шест морги имот. Ние с жената му работим като ратаи, а той го приписва на чужди, комуто се случи…
— Ще се караш и заканваш, ще се съветваш при тоя-оня, ще се съдиш, та и от къщи да те изпъди… — каза тя тихо, като поглеждаше към вратата.
— Кои ти каза това? — извика той силно, като подскочи от стола.
— Не викай само… хората така казват… — пошепна тя плахо.
— Няма да отстъпя, нека ме изгони насила, ще го дам в съд, ще се съдим и пак няма да отстъпя — почти викаше той.
— С главата зид не ще пробиеш, ако ще като овен да блъскаш — рече ковачът, който влизаше в това време.
— Тогава какво да се прави? Имаш ум да съветваш хората, посъветвай и мене…
— Със злом нищо няма да се спечели от стария!
Той запали лулата си и взе да му дава примери, да увещава, да успокоява и тъй да извърта, та Антек разбра накъде бие и викна:
— Ти негова страна държиш!
— Аз съм за правото.
— Добре ли ти заплати той за него?
— И да е платил, не е от твоя джоб.
— От моя е, пусто да остане, от моя!… Благодетел, кучия му син, ама с чуждо. Доста си взел, та затова и не бързаш.
— Взел съм толкова, колкото и ти!
— Ами, толкова… а покъщнина, а дрехи, а крава, колко нещо си изтръгнал ти от тате? Помня добре и гъските, и свинете, и още колко други! А телето, дето преди няколко дена ти го даде, то нищо ли е?
— И ти си могъл да вземеш.
— Ни съм крадец, ни пък лъжец!
— А аз крадец ли съм?
И те подскочиха един срещу друг, готови да се хванат за гушите, но седнаха веднага, защото Антек рече по-тихо:
— Не казвам това за тебе, но своето не давам, та ако ще да пукна.
— Е-е… не ти е, чини ми се, толкова за имота… — рече с подигравка ковачът.
— Ами за какво?
— Около Ягна се въртеше, та сега ти е тежко.
— Видял ли си?… — извика той, сякаш в сърцето боднат.
— Има в селото и такива, които са видели, и то неведнъж…
— Очите им да изпръснат! — прошепна по-тихо Антек, защото тъкмо в тоя миг влезе кметът и се ръкува с всичките; изглежда, че знаеше за какво се карат, защото и той взе да брани и оправдава стария.
— Добре те поеше и гоеше с колбаси, та затова го браниш…
— Не дрънкай глупости, когато ти приказва кмет — извика надуто кметът.
— За мене твоето кметство не струва и лула тютюн…
— Какво каза, какво?
— Ти чу, па ако не си, ще кажа и друго, та да те жегне…
— Кажи де, кажи!
— Ще кажа — ето на̀, пияница си, Юда си, предател си! Ще кажа, че с общински пари гуляеш и от чифлика добри пари си взел, та затова дворянина е продал нашата гора!… А ако искаш, ще добавя още, само че вече с тоягата… — викаше разпалено Антек, като посягаше към тоягата.
— Аз съм чиновник, внимавай, Антек, да не съжаляваш после.
— В моя дом не оскърбявай хората, защото тук не е кръчма! — викаше ковачът, като закриваше кмета, но Антек вече не гледаше нищо, нахока и двамата като псета, тресна вратата и излезе…
Хубаво му олекна и се върна по-спокоен у дома си. Мъчно му беше само за това, че без нужда се скара със зет си.
„Сега вече всички ще са против мене!“ — мислеше си на сутринта, като закусваше, и с почуда видя ковача, който влизаше в къщи.
Поздравиха се, като че нищо не е имало помежду им.
И понеже Антек отиде в плевнята да насече слама за добитъка, тръгна и ковачът след него, седна върху снопчетата, нахвърляни из преградата, за да бъдат очукани, и заговори тихо:
— Поврага всички караници, и то за какво? — За една глупава дума! Затова и дойдох пръв при тебе и пръв ти протягам ръка да се сдобрим…
Антек подаде ръка, погледна го подозрително и промърмори:
— Така си е, само една дума, защото не ме беше на тебе яд. Кмета ме разсърди. Да си стои мирен, когато не е негова работа!