Но вървеше бавно, спираше се и размишляваше… „Знае ли го човек какво ще стори? Нахока ме, а е готов да направи, каквото му казах… по-добре, че и жената ще бъде там… па ако не стори това, ще се скарат, стария ще го изпъди… Така или иначе, все ще има и за мене нещо…“ — засмя се радостно той, потри ръце, нахлупи каскета си и си закопча палтото, защото духаше и остър студ идеше откъм вира.
— Ще настане мраз или нови дъждове — шепнеше той, като се спря на моста и разглеждаше небето… Тъмни, тежки, сякаш изкаляни облаци се носеха ниско като стадо некъпани овни. Вирът глухо шумолеше, а понякога плискаше водите си о бреговете, по които тук-там между черните наведени елхи и клонести върби се червенееха жени, които перяха дрехи; бухалките усърдно тупаха по двата бряга. Пътищата бяха опустели, само стада гъски шляпаха по стегнатата кал, по навеяните с опадали листа и със смет ровове и деца кряскаха пред къщите. По плетищата пропяха петлите като на промяна на времето.
— По-скоро ще ги дочакам във воденицата! — шепнеше ковачът и тръгна надолу.
А пък Антек, след като ковачът си отиде, се зае тъй усърдно да реже, че цял потъна в работата, и до пладне наряза толкова много, та Куба, който си дойде от гората, извика:
— Ей, има за цяла неделя! — Той така високо изказа учудването си, че Антек се стресна, остави сламорезачката, протегна се и тръгна към къщи.
„Каквото ще става, да става, но днес трябва да се разбера с тате… Лъжец е той и Юда, но може и добре да съветва… Разбира се, има и той облага от това…“ — мислеше за ковача и назърна в другото, бащиното си отделение, но веднага се стъписа, защото там седяха двайсетина деца и сричаха всички заедно на глас… Рохо ги учеше и внимаваше добре да не му правят дяволии… Той обикаляше около тях с броеница в ръка, слушаше, понякога поправяше, понякога подръпваше някое за ухото или го погалваше, а честичко сядаше и търпеливо обясняваше как трябва да бъде и питаше. А децата едно през друго искаха да отговарят като пуяци, когато ги раздразни някой… и тъй силно, че се чуваше и в другата стая.
Ханка готвеше обед и си приказваше с баща си, стария Вилица, който рядко идваше, защото беше болнав и едва се движеше вече.
Той седеше при прозореца, подпрял се на тояжката си, и разглеждаше по стаята ту мушналите се и седнали тихо в къта деца, ту Ханка… Беше цял побелял, устните му трепереха, гласът му бе слаб като на пиле, а гърдите му постоянно хъхреха.
— Закусвал ли си? — попита го тя тихо.
— Ех… що е право, Веронка забрави да ми даде… и аз не спорекох, не…
— Веронка и на кучетата не дава да ядат, затова често идат тук да си хапнат! — викна тя, че я беше яд на по-голямата й сестра още от миналата година, когато след смъртта на майка им онази бе прибрала всичко, което бе останало, и нищо не искаше да й даде, та поради това почти се и не срещаха.
— Та и у тях не тече, не… — защищаваше я тихо старецът… — Стахо очуква снопи у органиста, там и яде и четирийсет гроша на ден му дават… па дома толкова гърла… та и картофите не стигат… Истина… две крави гледат и мляко има… та и на пазара в града носи масло и сиренце за някоя пара… ама забрави понякога да ми даде да ям, па и за чудене ли е, толко деца… и на хората вълненици тъче… и преде, и работи като някой вол… па нима на мене много ми и трябва?… Да е само навреме и всеки ден… току…
— Па напролет ела при нас, щом при тая кучка там ти е толкова зле…
— Не се оплаквам, не надумвам, само… само… — изведнъж гласът му се пречупи.
— Ще попасваш, децата ще понагледваш…
— Всичко ще правя, Ханушо, всичко — шепнеше той тихичко.
— Има място в стаята, ще направим одър да си на топло…
— Па и в обора, и при конете бих спал, само при тебе да съм, Ханушо, само да не се връщам! Само… — захлипа той в молбата си и сълзи закапаха от хлътналите му зачервени очи… — Взе ми пуховия юрган, защото децата, казва, нямало с какво да се завият… право си е… мръзнеха, та дори сам ги взимах при себе си… но кожуха ми се изтърка и не топли вече… взе ми одъра… па и на оная страна, дето съм аз, е студено… нито пък дава някоя тресчица дърво… натяква ми за всяка лъжица гозба… пъди ме на просия… па като нямам сила… едвам се довлякох до тебе…
— Господи, ами защо никога не си ни казвал, че ти е толкова зле там?
— Може ли… щерка… той е добър, ама все по работа… може ли…
— Чума ниедна! Половин имота и половината къща взе, и всичко, и на такъв ред да те докара! Пред съда трябва да я изкара човек! Тя е длъжна да те храни, да те топли и каквото ти е нужно за обличане да ти дава, а ние дванайсетте рубли на година… нали и борча платихме… що, не е ли така?…