— А отработваме ти за двайсет, па и за повече.
— Ако не сте доволни, потърсете си по-хубаво.
— Не ще идем да търсим, защото тука е наше, наше е от деди и прадеди — извика силно Антек.
Старият го стрелна с очи и нищо не каза, седна пред огнището и тъй заудря с ръжена по главните, че искри се понесоха — ядосан беше, огън заливаше лицето му и косата постоянно падаше над очите му, които светеха като на див котарак… Но той все още се въздържаше, макар че едва изтрайваше…
Дълго мълчание зацари в къщи… Чуваха се само сумтения и бързо дишане. Ханка тихо хлипаше и полюляваше в скута си разскимтялото се дете.
— Не сме против женитбата. Щом искаш, жени се…
— И против да сте, не ме е грижа за това…
— Само приписа повърни — добави през сълзи Ханка.
— Млъкни ти там, разлаяла си се като кучка и не спираш! — и той хвърли ръжена тъй силно в огъня, че главните се пръснаха по къщи.
— Пък ти мисли какво приказваш, че това не ти е слугиня да й се зъбиш както щеш!
— А защо дрънка?
— Има право, своето си иска — крещеше все по-силно Антек.
— Щом искаш, припиши, но останалото припиши на нас — започна тихо ковачката.
— Глупачка, гледай я ти нея, моето ще дели. Да прощаваш, не ще се оставя да чакам милостиня от вас… Казах!
— И ние няма да отстъпим, правда искаме.
— Като взема тоягата, ще ви дам една правда!
— Опитай се да ме барнеш само, чини ми се, че не ще дочакаш сватбата…
И почнаха да се карат, да подскачат един срещу друг, да се заплашват, да удрят с пестници по масата, да кряскат и да припомнят всичките си огорчения и неправди! Антек тъй се забрави, тъй се разяри, та бяс лъхаше от него. Понякога той хващаше баща си за рамото или за яката и беше готов да се бие… но старият все още се въздържаше, не искаше бой, отбутваше го, рядко отговаряше на обидите му, само и само да не прави зрелище на съседите и на цялото село. В къщи се вдигна такава врява, такава бъркотия и плач: и двете жени плачеха и викаха една след друга, и децата врещяха, та Куба и Витек дотърчаха отвън под прозореца… но нищо не можаха да разберат, понеже всички едновременно викаха и едва на края, когато гласовете им пресекнаха, се чуваше един шум от злоречия и заплахи. Ханка отново заплака силно, подпря се на поличката на комина и започна да крещи със заливан от сълзи и обезумял глас:
— Да тръгнем по просия, по чужди врати да тръгнем… о божичко, божичко!… а като волове теглехме и денем… и нощем… като ратаи… а сега?… Господ ще те накаже за злото, дето ни правиш! Ще те накаже!… Цели шест морги приписал… а дрехите от мама, а нанизите… всичко… и за кого, за кого?… За тая свиня! Дано на бунище да пукнеш за злото, дето ни направи, дано червясаш, миткало такова, ти, курво такава, ти!
— Какво каза?… — изрева старият и се залетя към нея…
— Че е курва и миткало, това го знае цяло село, цял свят… цял…
— Нея остави на мира, че ще ти смачкам чутурата о стената, мирно да си седиш… — и я заразтърсва, но Антек скочи, заварди я и също се развика:
— И аз ще повторя, че е курва, пачавра, и аз! Който не е поискал, той не е спал с нея, аз!… — викаше обезумял и бъбреше, каквото му дойдеше на езика, но не свърши, защото старият, побеснял вече до крайност, го прасна в лицето така, че той се строполи с глава в стъкленото шкафче и заедно с него грохна на земята… Веднага стана и окървавен се хвърли върху баща си.
Спуснаха се един въз друг като две бесни кучета, хванаха се за гърдите, тътраха се по къщи, премятаха се, удряха се о леглата, о шкафовете, о стените, та челата си пукаха дори. Вдигна се неописуем крясък, жените искаха да ги разтърват, но те се търкулваха по пода и вкопчани тъй, с всичката си омраза и с обиди се влачеха, притискаха се, душеха се…
За добра чест скоро застанаха помежду им съседи и ги разтърваха…
Отнесоха Антек в другото отделение и го заляха с вода. Той бе отслабнал от умора и от кръвоизлив, защото бе изпонарязал лицето си със стъклата от шкафа.
На стария нищо му нямаше; сакото му беше малко скъсано и лицето надраскано и чак посиняло от злина… Той изпсува, изгони насъбралите се хора, затвори вратата на отвода и седна пред огнището.
Но не можеше да се успокои, защото постоянно си спомняше онова, което казаха за Ягна: като нож го режеше то в сърцето.
— Няма да ти простя това, куче ниедно, няма! — заклеваше се той в душата си. — Как тъй, за Ягуша… — Но веднага му дохождаше на ум онова, което неведнъж вече бе слушал да казват за нея и на което не обръщаше внимание! Горещо му ставаше и чудно задушно, и чудно тъжно… — Не е истина, ключари и завистници! — извика той с глас, но все повече хорски приказки му идваха на ум. — Ами как, родния ти син казва, та други ли няма да лаят! Гадове!… — Но тия клюки го ядяха като огън…