И когато Южка поразтреби следите от битката и най-сетне, макар и късно, сложи вечеря, той опита картофите и остави лъжицата, преседна му.
— Насипа ли храна на конете? — попита той Куба.
— Е па…
— Витек къде е?
— Отиде за Ямброжи да превърже главата на Антек; лицето му отекло като гърне — добави той и веднага излезе, защото светеше месечина, та се канеше да иде на лов в гората… — Слободясали синковците, та се бият — мърмореше той.
Старият също излезе из селото, но не отиде при Ягна, макар че у тях светеше, а пред самата врата на дома й свърна и се запъти към воденицата.
Беше студена нощ с изкрящи звезди. Мраз сковаваше земята. Високо издигнатият месец тъй светеше, че целият вир блещеше като живо сребро, върбите хвърляха дълги подвижни сенки по опустелите улици. Беше вече късно, лампите гаснеха по къщите, само варосаните стени по-силно изпъкваха между оголелите градини. Тишина и нощ обгръщаха цялото село. Само воденицата тракаше и водата около нея еднообразно бучеше… Мачей ходеше ту по едната, ту по другата страна на вира и не знаеше какво да захване, не можа да се успокои; какво ти спокойствие, яд и омраза още повече го разтърсваха. Отиде чак до кръчмата, изпрати да повикат кмета и пи досред нощ. Той не можа да задуши червея… но взе едно решение.
Сутринта рано, щом стана, надникна в другата страна на къщата. Антек още лежеше, лицето му бе обвито с окървавено платно, но се понадигна малко.
— Да се махнете още сега от къщата ми, та и следа да не остане от вас — изкрещя той. — Искаш война, искаш съд, иди в съда, оплачи се от мене, търси си своето. Каквото си посеял свое, ще си го прибереш нагодина, а сега да се изнесеш оттук! Очите ми да не ви видят! Чуваш ли? — изрева той, а Антек се приповдигна, но нищо не отговаряше… а захвана да се облича полека.
— До пладне да ви няма тук! — извика той и от отвода.
Антек и на това не отговори, сякаш нищо не чуваше…
— Южке, повикай Куба, нека запрегне кобилата в колата и да ги откара където искат!
— Ами на Куба му прилошало нещо, лежи на одъра си и само пъшка, казва, че не може никак да стане — толкова го болял крака…
— Крак го боли я! Мързеливец такъв, ще му се да си почива… — рече той и се залови за сутрешната си домакинска работа.
Куба наистина беше болен, но не казваше какво му е, макар че Борина го пита. Така пъшкаше той и така охкаше, че дори конете ръжеха, приближаваха се до одъра му, подушваха лицето му и го полизваха, а Витек все му носеше вода с ведрото и крадешком переше в реката някакви кървави кърпи…
Старият не забелязваше това, защото следеше да се изнесат Антекови.
И те се изнасяха.
Без викове вече, без караници, без противене събираха, изнасяха покъщнината, връзваха денкове; Ханка чак припадаше от жал, Антек я свестяваше с вода и пак настояваше, само по-скоро да се махнат от очите на баща си, само по-скоро…
Той зае кон от Клембови, не пожела бащиния си и превози вещите у Ханкиния баща, оттатък кръчмата…
Неколцина стопани от селото с Рохо начело дойдоха и искаха да ги помирят, но нито синът, нито бащата дадоха да им се говори за това…
— Да опита как е сладка свободата и своя хляб — отговори старият.
Антек нищо не отвърна на увещанията, а само издигна пестница и така страшно се разхока, така взе да заплашва, че Рохо побледня и се оттегли при жените, които се бяха събрали цял куп при портата и в пруста, за да помогнат на Ханка и най-вече гласно да изкажат съжаленията си, да си побъбрят някои сплетни и да я посъветват!…
Когато разревалата се Южа слагаше обед на баща си и на Рохо, ония вече с последните вещи и с децата си излизаха от портата на пътя… Антек и не погледна назад към къщата, само се прекръсти, въздъхна дълбоко, шибаше коня и тикаше по малко колата, защото я бе натоварил с връх. Той вървеше като мъртъв, бледен като платно, очите му горяха от яд, а зъбите му тракаха като в треска… но не каза нито дума; Ханка пък се тътреше след колата. По-голямото момченце, хванало се за вълненика й, ревеше, та цепеше небето, а по-малкото се притуляше до гърдите й. Тя караше пред себе си кравите, няколко гъски и две шипарчета и така ревеше, така кълнеше, така виеше, та хората излизаха от домовете си и ги изпровождаха като с шествие.