А у стария обядваха в мрачно мълчание.
Старият Лапа лаеше пред къщи, тичаше след колата, връщаше се и пак виеше… Витек го мамеше, но той не слушаше, тичаше по градината, душеше двора, влизаше в стаята на Антекови, завъртя се из нея, излезе в отвода, лаеше, скимтеше… погали се към Южка и пак затичваше като обезумял или пък сядаше на задницата си и гледаше момичето с оглупял поглед. Най-после стана, сви опашка между крака и се затича след Антекови.
— И Лапа отиде след тях.
— Ще се върне, ще изгладнее и ще се върне, не бой се, Южо — говореше меко старият. — Не реви, глупачко! Нареди отвъд, Рохо ще живее там. Повикай Ягустинка да ти помогне… пак се залови с домакинството, домакиня си сега, всичко е на твоя глава… хайде, не плачи де, не… — обхвана той главата й, поглади я, притисна я до гърдите си и почна да я гали…
— Щом ида в града, ще ти купя обуща.
— Ще ми купиш ли, татко? Истина ли ще ми купиш?
— Ще ти купя, ще ти купя и нещо повече, само да си ми добра щерка и не забравяй домакинството!
— Тогава и за кафтан ще ми купиш, такъв, какъвто има Настуша Голембова.
— Ще ти купя, ще ти купя, дъще…
— И панделки, само че дълги да са, да имам за сватбата ти.
— Кажи ми само какво ти трябва, и всичко ще имаш, всичко.
XI
— Ягушо, спиш ли?
— Като не мога да спя. Събудила съм се в зори, а в главата ми се загнездило, че днеска ще е вече сватбата, дори не ми се вярва.
— Мъчно ли ти е, дъще? — попита я майка й по-тихо и с плаха надежда в сърцето.
— Какво ще ми е мъчно! Нали ще трябва вече да си ида от вас на свое…
Старата не отвърна, потисна в себе си мъката, която изведнъж я задави, и стана от постелята, облече каквото намери, па тръгна към конюшнята да събуди момчетата. Поуспали се бяха след вчерашното плетене на невестата, защото бе вече късно, първа зора бе потопила земята в сребристо, блеснало от слана море; малко по малко зората се разпалваше на изток — сякаш някой бе посипал небето с жарава.
Доминиковица се изми в отвода, ходеше тихо из стаята и току поглеждаше към Ягна, на която само главата едвам се различаваше върху леглото, понеже вътре беше още мрачно…
„Полежи си, дъще, полежи си!… Последен път у майка, последен!“ — мислеше си тя трогната и с болезнена печал, която все я налиташе. Не й се щеше да вярва, че наистина днеска ще бъде, та всичко трябваше да си припомня… Да, тя самата искаше това, а сега, а сега… като че ли страх я обзе и така се разтресе, че дори се преви от болка и приседна на леглото си… „Добър човек е Борина, ще я почита и няма да я обижда… а Ягуша ще го води както си ще, защото стария освен нея нищо не вижда в тоя божи свят…“
Не, не за това се страхуваше тя, не за това… Заварениците! Ами… защо трябваше да пъди Антек? Сега веч ще се наежат и ще си отмъщават!… Па ако не ги изгонеше, Антек щеше да е много близо и грях, ако не и нещо по-лошо би произлязло от това!… „Божичко! Какво да се прави?… В черква се съобщи за сватбата… шипарчето е вече заклано, сватбарите поканихме… толкова нещо приготвихме… приписа е вече в ковчега… — Не, не! Каквото ще става, да става! Дорде е той жив, няма да позволи да я обидят!…“ — помисли си тя решително и отиде пак при момчетата да ги вика да станат.
Когато се върна, искаше й се да нахока и Ягна, но тя бе заспала: равномерно тихо дишане се разнасяше от леглото й. Нея отново я обзеха разни съмнения и скърби, които като ястреби впиваха нокти в сърцето й и страшно и загрижено кряскаха! Тя коленичи до прозореца, впи пламнали и зачервени очи в зората и дълго и горещо се моли. Изправи се след това укрепнала и на всичко готова.
— Ягушо, стани, дъще, време е вече! Йевка ей сега ще долети за готвене, а още толкова много работа има!
— Хубаво ли е времето? — попита Ягна, като надигна натежала глава.
— И какво още, замръзнало, та чак трепти на светлото! Ей сега ще изгрее слънцето…
Ягна бързо се обличаше. Старата й помогна и дълго мисли за нещо. Най-сетне рече:
— Пак ще ти повторя това, което толкова пъти съм ти казвала… Да почиташ Борина… той е добър човек… да си нямаш работа с тоя, с оня… да не те емнат пак езиците… Хората са като кучета… дай им само да глождят! Чуваш ли, дъще?…
— Чувам, чувам, но говориш тъй, като че аз нямам свой ум…
— От добри съвети глава не боли… И това внимавай, с Борина не току-тъй с викане и кряскане, а с кротом и с добром… Стария човек всякога повече гледа на това, отколкото младия… па кой знае, може да ти припише от земята или пък готова пара да ти пъхне в пазвата!