А у дома наставаше все по-голяма глъчка, защото постоянно пристигаха разни приятелки на старата, роднини, стопанки и по стар обичай носеха било кокошки, било бял хляб, питка, сол, брашно, сланина или пък завита в книжка сребърна рубла — всичко това за благодарност, дето са ги поканили, та да се помогне малко и на стопанката.
Те изпиваха със старата по чаша подсладена водка, поприказваха си, поучудваха се на това-онова и бързо си отиваха.
А Доминиковица тичаше насам-нататък из къщи — наглеждаше готвенето, подреждаше, съветваше, за всичко намираше сгода, па често гълчеше момчетата, защото клинчеха от работа и току се измъкваха из селото, към кметови, където вече бяха музикантите и се събираха шаферите…
Малцина отидоха на служба в черква. Свещеникът се сърдел, че зарад сватбата забравят божията служба — което си беше и истина, но пък и хората виждаха, че такава сватба не всяка неделя може да има.
И веднага след обед почнаха да идват поканените от близките села.
Слънцето превали вече след пладне и ръсеше бледна есенна светлина, та земята блещеше като в роса, прозорците сякаш пламтяха, вирът лъщеше и трептеше, водата в крайпътните ровове проблясваше като стъкло, целият свят бе преситен от светлината и последната топлота на загасващата есен.
Глуха, няма тишина притуляше позлатената земя.
Светло догаряше и бавно гаснеше денят.
А в Липци гъмжеше като на панаир.
Щом биха камбаните за вечерня, музиката излезе от кметови на пътя.
Най-напред вървяха цигулка и флейта, след тях дрънчеше дайре с дрънкалки и весело подскачаха окичени с панделки басове.
След музиката вървяха двамата годежари и шестима шафери.
И все млади момци, снажни, стройни като борики, тънки в кръста и широкоплещести, разпалени игрохорци, горделиви викачи, върли побойници, които никому не правеха път — все от род и богаташки синове.
Вървяха посред пътя, в куп, рамо до рамо — земята чак кънтеше под краката им, и тъй радостни, сватбарски и хубаво пременени, че святкаха на слънцето шарените им панталони, червените им куртки, снопчетата панделки на шапките им и развеяните им от вятъра като крила бели клашници…
Викаха пронизително, весело пееха, разпалено потрепваха в такт с музиката и тъй шумно вървяха, сякаш млада гора се бе откъснала и полетяла с вихъра…
Музиката свиреше полска мелодия, защото отиваха от къща на къща да калесват сватбари — къде водка им изнасяха, къде вътре ги поканваха, къде пък с песни им отговаряха — но навсякъде излизаха пременени хора, присъединяваха се към тях и продължаваха заедно по-нататък; сега вече всички в един глас пееха под прозорците на шаферките:
Викаха всички и тъй силно, та се чуваше по цялото село, чак на полето достигаха сватбарските гласове, отекваха в гората и литваха по широкия свят.
Хората излизаха пред домовете си, в градините, по плетищата, а някой, макар и не сватбар, се присъединяваше към тях само за да се нагледа и наслуша. И преди да пристигнат още, почти цялото село се струпа и обгради сватбарите, тъй че те вървяха все по-бавно, а пред тях се носеше неизброимо множество деца с крясък и песни.
Доведоха гостите до Доминикови, изсвириха им за честито влизане и се повърнаха за младоженеца.
А Витек, който ходеше гордо заедно с шаферите, накичен с панделки по куртката, изтича напред.
— Господарю, музиката и шаферите идат! — викна той през прозореца и се затича към Куба.
Засвириха ситно пред входа и Борина в същия миг излезе, разтвори широко вратата, поздрави ги и ги покани да влязат, но кметът и Шимон го хванаха под ръка и го поведоха право към Ягна, защото беше време за черква.
Вървеше напето и да се чуди човек колко млад изглеждаше той: остриган, чисто избръснат, сватбено пременен — той беше рядко хубав, а с голямата си самоувереност и със своя ръст се виждаше отдалече; от лицето му лъхаше важност; посмейваше се весело с момците, приказваше, а най-често с ковача, защото той постоянно се изпречваше пред очите му.
Въведоха го достойно у Доминиковица; навалицата се разстъпи и те шумно със свирни и песни го водеха.