Най-напред Ягуша трябваше да се причисли към женените жени!
А после наред извършваха и други церемонии. Най-накрая момчетата направиха от неовършана пшеница дълго въже и очертаха с него грамадно колело, което шаферките грижливо държеха и пазеха, а всред него стоеше Ягуша: ако някой искаше да танцува с нея, трябваше да се приближи, насила да се вмъкне и да танцува вътре, без да гледа, че с други въжета го шибаха по слабините.
Като свърши и това, воденичарката и Вахниковица започнаха да събират пари за чепеца на невестата. Пръв кметът хвърли жълтица в чинията, а след него като звънлив град заваляха сребърни рубли и като листа на есен захвърчаха банкноти.
Събраха повече от триста злоти!
Добри пари, но нищо не бе то за Доминиковица, не й беше ней за дарения, защото си имаше достатъчно свое, но тая щедрост към Ягуша я съвсем трогна и тя не можа да задържи сърдечния си плач и извика на момчетата да донесат водка. Започна сама да черпи всички поред и през бликналите си сълзи целуваше приятели и приятелки.
— Пийте, съседи… пийте, мили хора… братя рождени… Като че ли пролет ми е в сърцето… за Ягушино здраве… още и тая чашка… още… — А след нея ковачът черпеше другите и момчетата всеки поотделно, защото беше много народ. Ягуша пък благодареше за добрината, като прегръщаше на по-старите коленете!…
Закипя в къщи, защото и чашите непрестанно вървяха от ръце на ръце и от всички лъхаше жар и радост! Лицата се руменееха, очите святкаха и сърцата към сърца теглеха, по братски, по съседски. Хей! Веднъж ще се мре, това и ще остане на човека, дето по братски си хапне и пийне, дето се повесели и забрави за тоя свят! Само умирачката прибира всекиго отделно, а на сватби трябва задружно да се ходи и задружно да се радваме. Затова и на цели групи изпълваха къщата, пиеха наздравици, весело разговаряха и всякой изказваше мнението си високо, така че вече никой никого не слушаше, но какво от това, нали едно чувствуваха, една радост ги бе обхванала и цели ги пронизваше!
А който има грижи, да ги остави за утре, днес нека радва душата си! Както на светата земя след лятното й плодородие господ е отредил почивка, така и човекът наесен, след полската работа, трябва да си почине. А като имаш, човече, сушини и плевни, пълни с тежко като злато жито, което чака само за бухалка, ползвай си го зарад летните си трудове, мъки и търпение.
Така си приказваха едни, други пък разправяха за разни свои грижи, а трети — видели нещо повече, а не само опашката на кравата или въшките на жена си, се трупаха около стария Шимон и говореха за стари времена, за нови теглила, за данъци и за общинските работи, а по-тихичко и за кметовите историйки.
Само Борина не взимаше участие в някоя група, той ходеше ту при едни, ту при други и постоянно следеше с поглед Ягна и се надуваше, че е тъй хубава, и често хвърляше рубла на музикантите, за да не жалят лъковете, понеже свиреха тихичко и си почиваха.
И изведнъж гръмна обертас, та чак тръпки полазиха по костите. Борина скочи към Ягна, прихвана я силно и веднага я завъртя, дори гредите под пода заскърцаха, па се понесе по стаята, въртеше се, тупаше с подковите, връщаше се изведнъж с подкляквапе или размахваше шапка и се носеше широко от стена до стена; понякога запяваше песен преди музикантите, те му отговаряха по музикантски, той скачаше разпалено по-нататък и предвождаше унесено танца, защото след него от купчините се заоткъсваха и други двойки, които също притупваха, запяваха и танцуваха. Всички се унасяха във вихъра, та сякаш сто вретена, пълни с разноцветна прежда, с такъв тропот и тъй бързо се завъртяха, че никое око не можеше да познае кое е мъж, кое жена. Като че ли някой бе разсипал небесна дъга и пускаше вихрушка в нея, та тя бляскаше с цветовете си, променяше се и се виеше все по-бързо, все по-бясно, по-безумно. Дори лампите понякога загасваха от устрема и нощ падаше върху танцувачите, а само през прозорците се промъкваше светла ивица от лунен блясък, искреше като кипнало сребро през тъмнината и през вихрената човешка навалица. А навалицата прииждаше като шумна пенеста вълна, проблясваше и като сънно видение се кълбеше в тази полусветлина и изчезваше в непроницаем мрак, за да изплува пак и пак да се мерне за миг пред другата стена, върху която докоснатите от светлината стъкла на иконите проблясваха като огньове, и отново да премине и навлезе в мрачина. Само тежки дишания, тропания и провиквания се понасяха, преплитаха се и глухо шумяха в ослепялата стая.
И продължаваха тия танци като една верига, без спир и без прекъсване… защото гръмнеше ли музиката, народът веднага рипваше, изправяше се като гора и тутакси се впущаше с такава сила, сякаш от ураган понесен; ударите на токовете отекваха като гръмотевици; весело провикване тресеше цялата къща, а в танца се втурваха като в буря или в бой на смърт или живот.