И танцуваха!
… Ония ми ти игриви, шеговити краковяци, придружени с отсечена музика и изпъстрени със скокливи припевки, се кършеха като украсени с пулове колани и бяха пълни със смехове и свобода; пълни със сватбена музика, с буйна, мощна и смела младост, а в същото време пълни със забавни дяволии, гоненици, с кипеж на жадна за любов млада кръв. Хей!
… Ония ми ти мазурки, дълги като межди на ниви, разлати като Мачковите круши, шумни и широки като необхватните равнини, възтежки и стройни, мрачни и смели, стремителни и страшни, важни, настръхнали и неотстъпчиви като самите селяни, които, сбити в куп като някоя величествена гора, се втурваха в танца с викове и с такава сила, сякаш сто срещу хиляда са готови да тръгнат, целия свят да подберат, да го смачкат, да го стъпчат, на прах да го сторят с токовете си, да го разнесат, па сами да загинат, но и там след смъртта да танцуват, да удрят о пода и рязко по мазурски да подвикват „да дана“!
… Ония ми ти обертаси: кратки, откъслечни, от които се вие свят, бесни, буйни и пронизителни, пламенни, замислени и с жална мелодия преплетени, които туптят с кипнала огнена кръв, пълни с любов и доброта, които падат изведнъж като градоносен облак, пълни със сърдечни гласове, със сини погледи, с пролетни дихания и благовонни шумоления, с цветисти градини. Ония обертаси като огласени от песни напролет поля, когато и сълзата през смях се лее, и сърцето радостно пее, и душата тъжно се стреми към необхватни простори, зад онези далечни гори и скита замечтана по цял свят с припева „ой, да дана“!
Такива неизказани танци след танци се нижеха.
Така се весели, като му падне, селският народ.
Така се забавляваха и на сватбата на Ягуша и Борина!
Летяха часове след часове и чезнеха без спомен всред врявата, виковете, шумната радост и в безумието на танца, та и не забелязаха как на изток се вече развиделяваше и първата дрезгавина на зората разкъсваше нощта. Звездите побледняха, месецът залезе, вятър се навдигаше откъм гората, та повяваше и сякаш раздухваше оредялата тъмнина. През прозорците назъртаха рошавите изпокривени дървета и все по-ниско навеждаха осланените си сънни чела. А домът все пееше и танцуваше!
Сякаш ливади и зрели ниви, и цъфнали градини се бяха събрали за пир и поднесени от вихрушка, се впуснали вкупом в дълго, извито огнено хоро!
Разтвориха широко вратите, разтвориха прозорците, а къщата бучеше във врява, в светлини, трепереше, тресеше се, пращеше и постенваше и все по-силно ликуваше. Изглеждаше, че и дървета, и хора, и земя, и звезди, и плетища, и старата къща — всичко се бе хванало за рамене, омотало се в едно кълбо, преплело се едно в друго и пияно, заслепено, забравило всичко, обезумяло се блъскаше от стена в стена, от стаята до отвода, изливаше се от отвода на пътя, от пътя към безбрежните полета, към горите и като танцов водовъртеж се носеше по цял свят, вървеше, обикаляше и пропадаше като непрекъсната, пробляскваща верига в дрезгавината на първите зори.
Музиката ги водеше, свирните, песните…
… Басовете боботеха в такт и бръмчаха треперливо като бръмбари, а флейтата им пригласяше, весело посвирваше, чуруликаше и фокусничеше сякаш нарочно срещу дайрето, което радостно подскачаше, подбуждаше врясъка със звънкалата си, правеше смехории и се тресеше като еврейска брада на вятър; а цигулката водеше напред като някоя най-добра танцувачка, пееше отначало силно и високо, като да изпитваше гласа си, а после подхващаше широко, трогателно, тъжно като сиротински плач на кръстопът, докато възвиеше на място и изведнъж паднеше отсечено, мигновено, остро, сякаш сто двойки удряха с токовете и сто мъже викаха с все сила, та дишането спираше на човека и тръпки го полазваха. И пак ненадейно захващаше да извива, да пее, да се повръща, да стъпва, да подскача, да се смее и весели, та и сърцето се стопляше, и желание като силна водка удряше в челото на човека… А после пак запровличаше тъжна, сякаш с роса поръсена мелодия, нашата любима, сърдечна, пияна от любов и сила мелодия, и водеше към буен, безумен мазовски танц.
Зората ставаше все по-светла, така че лампите бледнееха и мръсна размътена мрачина заливаше стаята, а те все още от сърце се забавляваха и комуто беше малко черпнята, пращаше от кръчмата да му донесат водка и пиеше с дружина до забрава.