Който си отиде, отиде си, който се бе изморил, почиваше, а който беше пиян, спеше на зиданата пейка или на отвода. Други пък с по-изморени крака лягаха и до плетищата или където им попаднеше, а останалите продължаваха да танцуват до капване…
Най-сетне, колкото имаше по-трезви, събраха се накуп при вратата, заудряха в такт по пода и запяха:
Но никой не ги слушаше!
XII
Чак в зори Витек, изморен от веселбата и отпъждан от Ягустинка, изтича у дома си.
Селото още спеше в дъното на мрачините, които се стелеха ниско над земята като дебел, редеещ насип, вирът почиваше мъртво, притиснат от мрачния гъсталак на крайбрежните дървета, и бе тъй потънал в тъмнина, че едвам към средата се провиждаше и полъскваше в здрача като замрежено око.
Бе доста мразовито, студен вятър повяваше, въздухът дразнеше ноздрите и спираше дишането, земята кънтеше под нозете и замръзналите локви се синееха по пътя като почупени и потъмнели стъкла, а светът бавно побеляваше от зазоряването. Оскрежен и оглушал в премръзнала тишина, той бавно се измъкваше от мрачините. Само кучетата тук-там лаеха сънено, воденицата бучеше в далечината, а сватбеният шум гърмеше из къщата и се ширеше на цял хвърлей наоколо. У Боринови още мъждукаше слаба светлина, та Витек назърна през прозореца. Старият Рохо седеше над книга до масата и си напяваше черковни песни.
Момчето се приближи тихо до обора и затърси пипнешком ключалката на вратата, но изведнъж с писък отскочи, защото някакво куче със скимтене се хвърли на гърдите му.
— Лапа! Лапа! Върна ли се, кученцето, върна ли се, бедния ми? — викаше той, като позна кучето и от радост дори седна за малко на прага. — Гладен ли си, бедничкия!
И той намери скътаната от сватбата колбаса в пазвата си и я натика в устата му, но Лапа не налиташе на яденето, а само лаеше, хвърляше се на гърдите му и скимтеше от радост.
— Огладиха те, бедничкия, па те изгониха! — шепнеше Витек, като отваряше вратата на обора, и изведнъж, както си стоеше, се тръшна върху одъра. — Сега вече ще те браня и ще се грижа за тебе… — мърмореше той и се заравяше в сламата, а кучето легна до него и го зализа по лицето.
Скоро и двамата заспаха.
А от конюшнята до обора Куба викаше със слаб болнав глас. Дълго вика той, но Витек спеше като заклан и чак когато Лапа, познал гласа, захвана силно да лае и да го дърпа за клащника, той се пробуди.
— Какво? — промърмори той сънено.
— Вода! Имам силен огън… вода!
Макар че бе недоволен, па и умираше за сън, Витек му донесе пълно ведро и му го остави да пие.
— Така съм болен, та едвам дишам… що скимти там?
— Лапа! Върнало се е кучето от Антекови!
— Лапа! — прошепна Куба, като опипваше в тъмното за челото на кучето, а Лапа подскачаше, лаеше и искаше да достигне одъра.
— Витек, сложи сено на конете, че тракат зъбите си по празни ясли… а аз не мога да се помръдна. Още ли танцуват? — попита след малко той, когато момчето бе смъкнало изпод покрива сено и го слагаше в яслите.
— Към пладне все ще свършат, а някои така се напиха, та по пътя лежат.
— Живеят си, господарите, живеят — въздъхна тежко Куба. — Воденичарските бяха ли?
— Бяха, ама малко седяха.
— Много ли народ имаше?
— Може ли някой да го пресметне?… Претъпкана беше къщата.
— Гощаваха ли добре?
— Като у някой дворянин. С цели паници месо разнасяха, па що водка изляха, що бира, що медовина! А па колбаси — три нощви върховата.
— Кога ще доведат невестата?
— Днеска надвечер.
— Пак ще си хапнат, ще се навеселят… Божичко, мислех си, че и аз ще огриза някое кокалче, че поне веднъж хубавичко ще се наям, пък то леж, умирай и слушай как другите се веселят…
Витек отиде да спи.
— Барем очите ми да се наядат… барем…
Той замълча изнемощял, премляскваше с уста, а тъга и някакви тихи, несмели жалби като плахи птички се блъскаха в гърдите му и печално писукаха.
„Нека им е наздраве, нека барем те живеят…“ — мислеше си той и гладеше кучето по челото.
Огънят все повече го замайваше, та сякаш за да го отпъди, зашепна молитва и се отдаваше на милостта на Исуса Христа, отдаваше се горещо, но забравяше думите. Той час по час изпадаше в сън, а върволицата от набъбнали с молба и сълзи шепоти се късаше и разсипваше като червени маниста, та му се искаше да ги събере, така явно се търкаляха по кожуха му, но забравяше всичко, заспиваше…