Понякога се събуждаше, поглеждаше с тъп поглед и без да разпознае нещо, отпускаше се пак в мъртвешка тъмнина.
Или пък отново охкаше и така викаше в съня си, че конете с ръжене дърпаха юздите си; и пак подохождаше на себе си и повдигаше глава.
— Господи, да дочакам барем да се съмне! — охкаше той в тревога и поглеждаше през прозорчето навън да види дали се вече съмва. По сивото, изстинало и наковано с бледнеещи звезди небе той търсеше слънце…
Но още бе далече до съмване.
Конюшнята потъваше в мътната мъгла на предутрото и очертанията на конете започваха вече да се долавят, а решетките на яслите под прозорчетата просветваха като ребра срещу светлината…
Не заспа вече той, защото нови болки го връхлетяха, хлъзгаха се като чепати тояги в крака му, тъй късаха, тъй въртяха, тъй измъчваха, сякаш някой с жарава посипваше раните, та подстана изведнъж и завика с всички сили, докато Витек се събуди и дотича.
— Ще умра вече! Ще умра! Много ме боли, расте болестта ми и ме души… Тичай, Витек, за Ямброжи… о божичко, или Ягустинка повикай… може да ми помогнат нещо, че вече не ще изтрая… настава последния ми час… — избухна той в страшен плач, зарови глава в сламата и жално и уплашено хлипаше.
И Витек, въпреки че бе сънлив, затича към сватбата.
Танците бяха в разгара си, но Ямброжи бе вече пиян, както той знаеше да пие, стоеше на пътя срещу къщата на Доминиковица, залиташе от вира до плетищата и пееше.
Напразно го моли Витек и го дърпа за ръкава; старецът като че ли не чуваше и не знаеше какво става с него, а само политаше и пееше в забрава все една и съща песничка.
Тогава момчето затича при Ягустинка, защото и тя знаеше да лекува, но старата бе седнала с приятелки в стаята и така се канеха с греяна водка, така си пийваха бира и всички заедно така приказваха и крещяха, уж пееха, че не можеше и на нея нищо да се каже. Той изскимтя няколко пъти и й каза да иде при Куба, докато най-сетне тя го изтласка из вратата навън, па на изпращане му стовари две-три пестници по гърба; само това спечели и с плач се затича към конюшнята.
Но понеже Куба в този миг пак бе заспал, Витек се зарови в сламата, покри главата си с парцалите, които имаше, и заспа.
Доста след време за закуска се събуди от пореваването на гладните и неиздоени крави и от крясъците на Ягустинка, която се бе успала, както и другите, и се залови с шетнята си из домакинството.
Едва когато попривърши работа, тя назърна и при Куба.
— Помогни ми, кажи ми нещо — молеше я той тихо.
— Ожени се за някоя младичка, веднага ще оздравееш — започна весело тя, но щом се вгледа в посинялото му и подпухнало лице, бързо доби сериозен вид. — По-скоро от поп имаш нужда, отколкото от доктор! Какво ще ти помогна аз? Какво? Да ти пребая, да попрекадя, но ще помогне ли?… Нали виждам, болен си, на умирачка, чиста умирачка…
— Ще умра ли?
— Божа работа, ама чини ми се, че оная костеливата те е вече вчепкала и не ще се отървеш.
— Ще умра ли, казваш?…
— Да пратя ли да викат свещеника?
— Свещеника! — извика слисан Куба. — Да го доведеш при мене, в конюшнята? С всичкия ли си ти?
— Какво от това? Да не е от захар, та да се разтопи в лайната на конете? Затова е свещеник, за да иде при болен, където и да го повикат.
— Господи! Смея ли аз в тоя тор, при мене?…
— Глупав си като овца! — И тя сви рамене и си отиде.
— Глупачка е тя, не знае какво приказва… — промърмори Куба силно ядосан, отпусна се тежко на леглото си и дълго размишлява. — Прихванало я жената… ами, милия свещеник из стаи ходи… книги чете… с дядо господ се разговаря… та тука ли да го повикаме? Тия жени дай им само да си дрънкат… глупачка…
И остана сам, защото като че ли го и забравиха.
Витек назърташе от време на време да сложи храна на конете или пък да ги напои, та и нему подаваше вода, и веднага изчезваше, припкаше на сватбата, която започна пак да се събира у Доминиковица за отвеждане на невестата, а понякога и Южка с крясък се отбиваше, пъхваше му парче питка, разбъбряше се, раздрънкваше се, вдигаше конюшнята на главата си, та чак кокошките закудкудякваха по плетищата от уплаха, и бързо пак избягваше.