Разбира се, имаше и защо. Веселбата бе вече голяма, музиката гърмеше през стените и весели провикваници и песни се чуваха навън.
А Куба тихо лежеше, защото някак болките по-рядко го налитаха, та само се вслушваше, различаваше как се веселят там и си побъбряше с Лапа, който не го напусна нито за миг, похапваха си заедно от Южкината питка или пък чмокаше на конете и им говореше. Те пръхтяха радостно и се обръщаха от яслите, а жребицата дори скъса оглавника си и идваше до одъра да се закача и да допира влажните си и топли ноздри до лицето му.
— Отслабнала си, горкичката, отслабнала си! — гладеше я той сърдечно и я целуваше по издутите й ноздри. — Не бой се, скоро ще оздравея, тогава ще позагладиш кълките, ако ще и с чист овес…
Изведнъж замълча и безсмислено се вгледа в почернелите съкове на гредите, от които като някакви застинали и кървави сълзи се стичаше смола по стените…
Слънчевият и бледен ден назърташе с тихи очи през пролуките и през отворената врата нахлуваше широк поток от ярка светлина, разискрена като златни паяжини по стърнища, в които пърхат със сънно и уморено бръмчене мухи.
Часове след часове минаваха и се влачеха като слепи и хроми просяци, помъкнали се с усилие и тихо по остри пясъци, или като някой камък, който пада в бездънни води и лети, пропада и изчезва, та скоро и човешкото око не може да го проследи.
Понякога само разчириликали се врабци на шумна банда влитаха в обора и дръзко се нахвърляха върху яслите.
— Какви умни, пакостниците! — прошепна Куба. — Нищо и никаква птичка, а дал й господ разум да знае къде да намери храна. Мирно стой, Лапа, нека си хапнат и да заякнат, бедните, че и за тях ще дойде зима — умиряваше той кучето, което скочи да гони крадците.
Свинете заквичаха на двора и се зачесаха по ъглите, та чак конюшнята затрепера, а после замушкаха дългите си и накаляни муцуни под вратата и поквикваха.
— Изпъди ги, Лапа! Просяци такива, никога нищо не им достига!
След тях пред прага закъткаха кокошки, а големият червен петел предпазливо назърташе, връщаше се, удряше крила и кукуригаше, докато най-сетне дръзко прескочи прага и отиде при пълната с храна крина. След него и кокошките, но не успяха да се нахранят, защото скоро надойдоха като разгакана дружина гъските, със съскане се мяркаха на прага червените им клюнове и се люлееха белите им изопнати шии.
— Изгони ги, куче, изгони! Ще се скарат, пущините, като жени.
И не щеш ли, веднага се разнесе крекот, писък, шум от крила и пера се разхвърчаха като от разпран пухен юрган, защото Лапа не си скъпеше удоволствието. Той се върна със зинала уста, с изплезен език и радостно скимтеше.
— Я мирно!
Откъм къщи се разнасяше сърдитият глас на Ягустинка, тичане и тропот на пренасяна покъщнина от стая в стая.
— Готвят се за довеждането!
По пътя минеше някой, но нарядко, а сега скърцаше някаква кола; Куба се вслушваше внимателно.
— Клембовата кола, с един кон и с ритли, навярно отива в гората за постилка. То се знае, оста е изтрита отпред и зарад това главината се търка и скърца.
По пътя постоянно сновяха отзвуци, стъпки, разговори, гласове долитаха и едва дочувани и усещани бръмчения трептяха, но той ги улавяше в летежа им и ги познаваше.
— Старият Петрас отива към кръчмата — мърмореше той. — Валентовица вика… навярно нечии гъски са минали у тях… Вещица, не жена. Струва ми се, Козеловица е… така ще е… тича и крещи… то се знае, тя е!… Петрек Рафалов… ломоти, синеца, като че юфка има в устата си… поповата кобила отива за вода, да… поспирва се… закача с колелетата… и краката ще си почупи някъде…
И така едно след друго той различаваше всичко и с мислите и с чувствата си ходеше по село, грижеше се, залягаше, кахъреше се и живееше с цялото село. В тия мисли той едвам забелязваше как денят бавно минава; стените потъмняха, вратата избледня и конюшнята потъна в мрак.
Едва надвечер дойде Ямброжи, ненапълно изтрезнял, защото още политаше и тъй бързо говореше, че мъчно можеше да го разбере човек.
— Крака ли си си изкълчил?
— Прегледай го и ми кажи какво да правя.
Ямброжи мълчаливо отвиваше окървавените, засъхнали и тъй залепнали за крака парцали, че Куба зарева с всички сили.
— И мома кога ражда, не вика толкова! — промърмори на подбив Ямброжи.
— Като боли!… Па недей дърпа! Божичко! — почти виеше Куба.
— Хубаво са те наредили! Куче ли ти е изяло прасеца, или какво? — викна той слисан, защото прасецът беше разръфан, загноясал и кракът отекъл като ведро.