— То… само че никому не казвай… горския ме стреля… само…
— Истина… сачмите седят под кожата като маково семе… отдалеч ли те гръмна? Охо! Струва ми се, че кривия ти крак вече няма да го бъде… кокалчетата скърцат, я… Защо веднага не ме повика?
— Страх ме беше да не би да се научат, излезнах за заек… убих… и бях вече на полето… и онзи току ми гръмна…
— Казвал веднъж горския в кръчмата, че някой им правел пакост…
— Ех… пакост… като че ли зайците са на тоя или на оня… издебнал ме… проклетника… бях вече на полето, а той с двете цеви стреля по мене… да пукнеш, дяволски сине… само че недей казва… ще ме разкарват в съда… стражари… па и пушката ще вземат… а тя не е моя… Мислех си, че само ще мине… помогни ми, защото тъй къса, тъй боли…
— Такъв ли си майстор ти! Такава тиха вода, такъв лапнишаран, а с дворянина зайците дели… Добре… ама за тая заедница ще заплатиш с куция си крак…
Прегледа го още веднъж и силно се разтревожи.
— Много късно, премного късно!
— Помогни ми, помогни ми — охкаше изплашено Куба.
Ямброжи нищо не отвърна, само запретна ръкави, извади остро ножче, хвана здраво крака и взе да дълбае сачмите и да изстисква гнойта.
Изведнъж Куба зарева като звяр, когато го колят, но Ямброжи му запуши устата с кожуха и той млъкна, защото примря от болки. Натъкми му крака, намаза го с някакъв мехлем, обви го с нови превръзки и чак след това Куба се посъвзе.
— В болница трябва да идеш… — измърмори тихо Ямброжи.
— В болница ли?… — Той още не бе дошъл на себе си.
— Ако ти отрежат крака, може и да оздравееш.
— Крака ли?
— Е па той вече за нищо не го бива, похабен е, целия е почернял.
— Да го отрежат ли? — питаше Куба, без да може да разбере.
— До коляното. Не бой се, и мене куршум до самата задница ми го откъсна и пак съм жив.
— Ако отрежат само болното място и ще оздравея?…
— Като с ръка ще ти махнат болката… но трябва да идеш в болница…
— Не, страх ме е, не, не в болница…
— Щурчо!…
— Там режат хората живи… там… Ти го изрежи, ти… каквото вече поискаш, ще ти заплатя, изрежи го… не ща в болница, по-добре тука да псовисам…
— И ще псовисаш… само доктор може да я отреже. Ще ида още сега при кмета да изпрати утре да те откарат в града.
— Напразно ще ходиш, защото в болница няма да ида… — рече решително Куба.
— Хм, тебе ще питат, щурчо!
— Да се отреже и веднага ще оздравее… — повтаряше тихо Куба, когато Ямброжи си отиде.
След превързването кракът престана да го боли, беше се само вдървил чак до горе. По цялата си страна той усещаше като че ли мравки го лазят, но не обръщаше на това внимание, защото се бе дълбоко замислил.
— Бих оздравял! Може и така да е, нали Ямброжи е с един крак… ходи с патерица… Като с ръка, каже, ще отнемат болките… Но Борина ще ме изпъди… разбира се, ратай без крак… нито за плуга, нито за друга работа. И какво ще правя? Само говеда да паса или да тръгна по просия… по света, някъде при някоя черква?… Или като вехта обувка на купището… да пукна там до плета. Божичко милостиви! Божичко!
Изведнъж той ясно разбра всичко и чак подскочи от заслепителна тревога.
— Исусе! Исусе! — повтаряше в треска той, безпаметно и цял разтреперан.
И се унесе в дълбок и жален плач, с вик на отчаян човек, който потъва в пропаст, без да може да се спаси.
Той дълго виеше и се късаше в мъка, но през сълзите и отчаянията му се явяваха и някакви решения, някакви размишления. Полека-полека се успокояваше и тъй се вдълбочаваше в себе си, че нищо не чуваше; като насън му се мяркаше някакво свирене, песни, близки крясъци.
Тъкмо по това време сватбата идваше у Боринови.
Довеждаха Ягуша у мъжа й.
Малко по-напред доведоха хубава крава и пренесоха раклата, с пухени юргани и различна покъщнина, която получаваше като вено.
Сега пък, малко нещо след залез, когато се мръкваше и мъгли падаха над земята, защото изглеждаше, че времето ще се промени, наизлязоха от Доминиковица.
Напред вървеше музиката и буйно свиреше. След нея майка, братя и сродници водеха Ягуша, нагиздена като невеста, а след това вече, кой къде намерил, вървяха останалите сватбари.
Движеха се бавно покрай вира, който, притискан от тъмнината, почерняваше и гаснеше. Вървяха през все по-гъстата мъгла, през тишината на заглъхналата и сляпа тъмнина, така че тропотът и свиренето се разнасяха отсечено и бумтяха като изпод водата.