Но докато свирачите разберат какво им казват, Янкел се изхлузи неусетно в отвода и изчезна. Той отиде при Куба да вземе пушката.
И не забелязаха кога излезе, защото Ямброжи не преставаше да лъже, а Вахниковица му пригласяше като на контрабас; така мина до самата вечеря; музиката вече млъкна, маси се примъкнаха и паници затракаха, а те все се смееха.
Напразно Борина канеше на вечеря, никой не го и чуваше. След това Ягуша току повтаряше да дойдат на трапезата, но кметът я примъкна в купчината и я накара да седне при него, като я държеше за ръка.
Най-сетне Яшек с прякора Превратния извика силно:
— Сядайте, хора, да ядете, че изстина!
— Тихо, щурчо, и за тебе ще се намери паница за облизване!
— Ямброжи само лъже, та чак прах се дига, и мисли, че някой му вярва…
— Яшек, каквото ти дават в устата, взимай, то е твое, но с мене не се закачай, не ще устоиш.
— Да се опитаме! — отвърна момъкът, тъй като беше възглупав и не разбра думите му.
— И вол може да каже това, дори по-добре от тебе.
— Ямброжи повтаря след попа, та си мисли, че и самия той е умен!
— Ти го пуснеш под одъра, то се качи на одъра! Глупачка! — промърмори той ядосано.
Защото това бе майката на Яшек, която пожела да защити сина си. И той пръв тръгна към трапезата, а след него и другите засядаха бързо по местата си, тъй като готвачките внасяха вече паници с топли ястия, от които се разнесе приятна миризма по стаята.
Наредиха се по старшинство, както подобаваше в този случай, с Доминиковица и синовете й по средата; шаферите и шаферките седнаха отделно на две купчини, а Борина и Ягуша останаха да прислужват на гостите и да внимават кое къде трябва.
Настана тишина, само през прозорците се чуваше как вън децата крещяха и се боричкаха помежду си, а Лапа с настървение лаеше около дома и влизаше в отвода. Народът тихо се занимаваше с яденето и с готовност се нахвърляше на паниците и чашите дрънкаха при обикалянето.
Ягуша постоянно канеше и почти всекиму поотделно дотуряше било месо, било нещо друго и настояваше да не се стесняват. А това така й прилягаше, така на място всекиму добра дума казваше и към всекиго беше любезна, че не един от момците я поглеждаше с тъжни очи, а майка й просто хвърчеше от задоволство и току оставяше лъжицата, за да я гледа и да й се радва.
И Борина виждаше това и когато тя отиваше при готвачките, той я застигаше в отвода, прегръщаше я здраво и хубаво я нацелуваше.
— Мила моя стопанко! Също като някоя дворянка, така достойно се държиш и разпореждаш!
— Нима не съм господарка! Я върви в къщи, Гулбас и Шимон са се нещо понадули и малко ядат. Почерпи се с тях!…
Разбира се, че той я слушаше и изпълняваше всичко, каквото искаше тя! А Ягуша бе особено весела и разположена. Господарка се почувства тя, и не каквато и да е, почти дворянка, па и нарежданията й някак идеха отръки, а с това и достойнството й растеше в нея самата, и гордостта й пълна със сила и със спокойствие! Тя ходеше свободно из стаите и така умно и бързо ръководеше всичко, като не знам откога да господаруваше на това място.
— Стария скоро ще разбере каква е тя, то си е негова работа, но чини ми се, че много добра домакиня ще стане — шепнеше Йевка на Ягустинка.
— Докато има масло и сирене, и баба знае да прави тутманик! — отвърна злоречиво Ягустинка. — Така ще е, докато й омръзне стария, докато не захване да тича след ергените.
— Това няма да направи, макар че Матеуш е готов и само чака, ех, няма да я остави тъй.
— Море… ще я остави той за едната хубост! Някой друг ще го накара да стори това… ще го накара…
— Борина?
— Пък ти, Борина! Има и някой по-силен от двамата… има… само да му дойде времето, самичка ще видиш… — усмихна се хитро тя. — Витек, я отпъди кучето, че лае, та ми проглуши ушите, разпъди и момчетията, ще изпотрошат стъклата и ще разтурят застилката на стената.
Витек скочи с тоягата, кучето млъкна, но се разнесоха писъци и тропот на шумно бягаща тълпа; чак до пътя ги пропъди и се върна бързо, защото след него се посипа град от кал и камъни.
— Витек, я почакай! — викаше Рохо, който стоеше в сянката до ъгъла откъм двора. — Повикай Ямброжи, кажи му, че работата е бърза, чакам го пред къщи.
Едва след някое време дойде Ямброжи, доста сърдит, че му прекъснаха яденето на най-хубавото място — припеченото прасе с грах.
— Черквата ли гори, какво?
— Не викай, върви при Куба, защото ми се чини, че умира.