— Може ли инак… угледна, хубава в лицето като някоя дворянка!
— Знаеш ли, а Шимек Доминиковичин все около Настка Голембова се увърта.
— Не ще позволи старата, у Насткини десет гърла са на три морги.
— Затова тя, където й попадне, ги гони и все ги следи.
— Кмета тука ли е?
— Забавлява другите и най-много дрънка, Ямброжи също.
— Така си е редно, щом са на такава сватба, у такъв стопанин! У Антекови не знаеш ли що става? — попита той тихо.
— Как не, на мръкване прескочих до тях, занесох на децата месо, банички, хляб… А той ме изгони от къщи и хвърли след мене, каквото бях занесла… Заинатил се е и така е сърдит, така сърдит, че… пък една немотия и един плач у тях… Ханка само се кара със сестра си, па като че ли и за косите са се хващали вече.
Куба нищо не рече, а само изсекваше носа си и някак по-бързо дишаше.
— Южо — рече той след малко, — кобилата нещо попъшква и току ляга от снощи, сигурно ще се жреби… понаглеждайте я. Нещо да пийне й пригответе. Как пъшка! Бедничката, милата! Пък аз нищо не мога да й помогна… страшно съм отслабнал… съвсем без сили съм останал…
Той се измори и млъкна, сякаш заспиваше.
Южка бързо си отиде.
— Цешке, Цешо! Цешо… — завика той, като идваше, на себе си.
Кобилката заръжа и се дръпна, та юздата се опъна и задрънка.
— Барем веднъж да си хапна до насита! Ще получиш, ще получиш и ти своето, кученце, само недей скимтя…
Напразно се опитваше, облизваше и миришеше, но не можа, ръката му безсилно се отпусна и той я скри под сламата, без да изпуща каквото има в нея.
— Божичко, толкова много! Никога в живота си не съм имал толкова, а не мога!
Мъка притисна душата му и сълзи потекоха по лицето му; плачеше горчиво, та дори захлипваше като оскърбено дете.
— После ще си хапна, ще си почина малко и ще се нагостя — помисли си той.
Но и после не можа, потъна в сън, без да изпусне из ръка колбасата и без да усети, че Лапа тихичко я обгризваше…
Изведнъж той се опомни, защото след вечерята музиката гръмна в къщи тъй силно, че чак стените на конюшнята се затресоха и кокошките закрякаха изплашени в курниците.
Провиквания избухнаха навън и бликаха из къщата като червени огньове в тъмна нощ, като гръмотевици удряха по конюшнята.
Танцуваха разпалено, ечаха смехове, веселба, забава и земята постоянно тътнеше от гонениците и момински крясъци цепеха въздуха.
Куба се вслушваше, но бързо забравяше за всичко, сън го оборваше и отнасяше в някакъв шумен мрак, като че ли под шумни води… в дън размятани от вихрушка гори.
А когато веселбата избухваше още по-силно, когато изглеждаше, че гълчавата и тропотът на удряните до забрава токове раздрусват къщата, той се посъбуждаше, измъкваше душата си из мрака, излизаше от своя унес, връщаше се от страшните далечини и слушаше…
Понякога се опитваше да яде или пък тихо, сърдечно шепнеше:
— Цешке, Цешо, Цешо!
А душата вече бавно го напущаше и се носеше по света като птичка божия; още се въртеше, още блуждаеше, още не можеше да се откъсне и долиташе от време на време до свещената земя, за да си почине от умората, да притули сиротинския си плач в човешката врява; тя наминаваше между любими, вървеше между живи, обръщаше се жално към братя и молеше за помощ от сърцата им, докато, подкрепяна от божията сила и милосърдие, се носеше към някакви пролетни поля, към онези пространни, необхватни, обвити с вечно сияние и радост божии угари.
И все по-нагоре, по-далече летеше, чак там…
… Чак там, дето вече не се чува човешки плач, ни въздишки, ни жални стенания на душата…
… Там, дето само благовонни лилии ухаят, дето цветни поля шумят с медена сладост, дето звездни реки текат по пъстро оцветени дъна, дето е вечен ден.
… Там, дето се чуват само тихи молитвени песни и неспирно се носят като мъгли благовонни пушеци, дето звънчета звънят и органи тихо свирят и постоянно става свето жертвоприношение, дето праведници, ангели и светци в оня свещен, безсмъртен божи храм с песни славят бога! Дето човешката душа само се моли, въздиша, плаче от радост и се весели заедно с господа во веки веков.
Натам се стремеше измъчената и жадна за почивка душа, душата на Куба.
А къщата неспирно танцуваше и от все сърце се веселеше, дори с по-голямо желание от вчера, защото по-обилно черпеха и повече канеха. И танцуваха до припадане.
Кипяха вече като вода над силен огън, а щом малко поотслабнеха, музиката гръмваше с нова сила и те като блъсната от вихър нива се огъваха, втурваха се, тропаха с крака и с песни и викове дружно и разпалено се понасяха в нов танц.