трябваха само още няколко градуса, за да избухне,в пламъци. На много места дори дебелите подметки не можеха да предпазят матросите и те бяха принудени да подскачат, за да не си изгорят краката. Всички до един бяха с възпалени очи, кашляха и се давеха като туберкулозни. Следобед свалиха и приготвиха лодките. Сложиха в тях последните няколко пакета сушени банани, както и уредите на капитана и помощниците му. Капитан Дейвънпорт
сложи дори хронометъра в баркаса, опасявайки се, че палубата всеки миг може да пламне. Цяла нощ не можаха да се отърват от този страх;
г при първите лъчи на зората, с хлътнали очи и мъртвешки лица, те се взираха един в друг, сякаш Изненадани, че корабът все още е цял и те все още са живи.
Капитан Дейвънпорт оглеждаше палубата, като вървеше бързо, ту подскачаше, което никак не подхождаше на положението му.
— Всичко е вече въпрос на часове, ако не на минути — извести той, като се върна на юта. От мачтата долетя вик: „Земя!“ От палубата земята не се виждаше и Маккой се качи на мачтата, а капитанът използува това, за да излее в псувни част от набраната в сърцето му мъка. Но една тъммна ивица във водата в североизточна посока го накара да прекъсне псувните. Тя не се дължеше на внезапен порив, а на обичайния вятър — пасатът, който беше спрял, а сега духаше с осем румба разлика от нормалната си посока, но все пак духаше.
— Дръж към вятъра, капитане — каза Мак Кой, и слезе на юта. — Това е източният край на Фарава, ще минем през входа при страничен вятър, вдигнати платна. След един час кокосовите палми ма ниският остров се виждаха от палубата. Всички изпитваха тягостното чувство, че корабът всеки миг може да пламне. Капитан Дейвънпорт нареди да спуснат трите лодки зад кърмата и във всяка от тях да се настани по един матрос. „Пирене“ се плъзгаше покрай брега — само на някакви си четиристотин ярда от самия прибой.
— Пригответе се да обърнете, капитане — предупреди МакКой. След минута пръстенът на сушата се разтвори,
разкривайки тесен вход и зад него лагуна — голямо огледало, тридесет мили на дължина и три на ширина.
— Хайде, капитане.
За последен път рейте на „Пирене“ описваха дъга — корабът се подчини на кормилото и се насочи към входа. Едва бяха направили завоя, когато всички матроси и помощниккапитани се хвърлиха към юта в панически ужас. Нищо не бе се случило, но те очакваха нещо да се случи. Не биха могли да кажат защо. Просто чувствуваха, че нещо ще се случи. Мак Кой тръгна напред да заеме място на носа, та корабът да влезе под негова команда в лагуната; но капитанът го сграбчи за ръката и го завъртя.
— Командувайте оттук — каза той. — Опасно е да се прекосява палубата. Какво става? — попита той след миг. — Стоим на едно място.
Мак Кой се усмихна.
— Вървим срещу течение, което има скорост седем възла, капитане — рече той. — Последица от оттичането на отлива през входа.
След още един час „Пирене“ едва бе изминал собствената си дължина, но вятърът започна да се усилва и корабът се понесе напред.
— По-добре някои да слязат в лодките — изкомандува капитан Дейвънпорт.
Думите му още не бяха отзвучали и матросите вече се готвеха да изпълнят заповедта, когато палубата в средната част на кораба хвръкна сред пламъци и дим към платната и мачтите — части от нея се загнездиха там, а останалото падна в морето. Вятърът духаше по борд и само това спаси хората, скупчени на кърмата. Те се втурнаха презглава да слязат в лодките, но гласът на Мак Кой, излъчващ дълбоко спокойствие и безкрайно търпение, ги спря.
— Не се тревожете — каза той. — Всичко е в ред. Някой да свали юнгата, моля.
В уплахата си кормчията бе оставил щурвала и капитан Дейвънпорт скочи и стисна ръкохватките тъкмо навреме — иначе течението щеше да грабне кораба и да го блъсне в брега.
— Заемете се с лодките — каза капитанът на Кониг. — Скъсете буксирното въже на едната, така
че,тя да дойде точно под кърмата… Като се прехвърля през борда, да мога да скоча право в нея. — Дайте още половин румб, капитане — разнесе се гласът на Маккой. Капитан Дейвънпорт трепна. Мислеше, че вече е края на кораба. — Да, още половин румб. В средата корабът представляваше открита разтопена пещ, бълваща огромни облаци дим, които се боричгаха високо над мачтите и напълно закриваха половината му част. Приютил се до бизанвантите, Маккой още продължаваше да изпълнява трудната си задача — да направлява кораба в този сложен прохот. Мястото, където бе избухнал, огънят пълзеше към кърмата. Внушително издигащите се платна на гротмачтата лумнаха и изчезнаха зад завеса от пламъци. Макар да не виждаха предните платна, капитанът и Маккой знаеха, че те все още вършат работа.