— Открихте ли нещо повече за съдържанието на получения от Логан пакет? За празните места на буквите? За печатната платка, брошурата или числата?
— Нищо, само догадки. А мисля, че ще се съгласите с мен, капитане, че да се работи с догадки е губене на време.
— Съгласен съм.
Райм благодари на командира и двамата прекъснаха връзката. После хвърли поглед към часовника. Десет часът вечерта. Трийсет и пет часа от атаката в подстанцията. Той беше на ръба на пълното изтощение. Осъзнаваше, че ситуацията ги притиска и че трябва да продължат да работят по случая въпреки мъчително бавното развитие. От друга страна, усещаше, че умората го надвива. Отдавна не се бе чувствал толкова изтощен. Имаше крещяща нужда от сън, но не би си го признал пред никого, дори и пред Сакс. Райм се загледа в замлъкналия телефон, премисляйки отново казаното от командир Луна. Една капка пот се стече бавно по челото му. Това го ядоса. Искаше да я избърше, преди някой да забележи, но подобна свобода на действие беше лукс за него. Започна да върти глава от едната на другата страна, докато накрая движението разнесе капката.
Но привлече вниманието на Сакс. Той знаеше, че веднага ще го попита дали се чувства добре. Не искаше да й казва, че не е, но не искаше и да я лъже. Затова побърза да завърти глава към дъската с доказателствения материал. Загледа се в написаното, без да вижда думите.
Сакс усети нещо, тръгна към него, но в същия момент на вратата се позвъни. След секунди в коридора се чуха стъпки и Том въведе посетителката в стаята. Райм веднага разпозна гостенката си. Нейната инвалидна количка беше от същата фирма, произвела и неговата.
52
Сюзън Стрингър имаше симпатично сърцевидно лице и мелодичен глас. Щом я видяха, в главите на всички присъстващи изникнаха две определения: приятна и мила.
Очите й бяха неспокойни, устните — стиснати, дори когато се усмихваше, лицето й беше съсредоточено, като на човек, който се придвижва из улиците на Ню Йорк, използвайки само ръцете си.
— Къща в Горен Уест Сайд с достъп за инвалиди! Това е огромна рядкост.
В отговор Райм й се усмихна, но усмивката му беше резервирана. Чакаше го работа и тя не включваше разговор със свидетели. Уверенията пред Сакс, че ще разпита лично Сюзън, бяха просто шега.
Но тази жена се бе разминала на косъм със смъртта, била е в смъртоносния капан на Галт и бе оцеляла като по чудо. Може би щеше да му даде полезна информация. И щом тя държеше да се срещне с него, както го бе уверила Сакс, какво пък, той щеше да го преживее. Сюзън кимна разбиращо към Том Рестън, за да му покаже, че знае колко отговорна и трудна е работата на болногледачите. Той я попита дали се нуждае от нещо и тя поклати глава.
— Няма да остана дълго. Вече е късно и не се чувствам много добре.
Очите й бяха хлътнали и напрегнати. Без съмнение ужасната сцена в асансьора тревожеше мислите й.
Сюзън приближи количката си до Райм. Ръцете й бяха в отлична форма. Тя страдаше от параплегия, вероятно имаше нараняване на гръдния кош, в средната или горната част на гръбнака.
— Нямате изгаряния, както виждам? — огледа я той.
— Не. Не изпаднах и в шок. Единственият проблем беше димът от… от мъжа до мен. Той пламна пръв — последните думи бяха изречени шепнешком.
— Разкажете ни какво стана — помоли я Сакс.
Поглед на стоик.
— Наближавахме приземния етаж, когато асансьорът спря. Светлините угаснаха, остана да свети само аварийната лампа. Един от мъжете зад мен се пресегна към бутона за помощ. Щом го докосна, започна да вие и да се тресе.
Тя се закашля. Прочисти гърлото си и продължи:
— Беше ужасно. Човекът не можеше да отлепи ръка от таблото. Приятелят му го хвана, за да му помогне… или онзи се докосна случайно до него. Беше като верижна реакция. И двамата затанцуваха на място. Единият пламна. Косата му… започна да пуши, замириса на изгоряло — Сюзън говореше шепнешком, едва си поемаше въздух. — Ужасно, просто ужасно! Те умираха около мен… Аз изпищях. Осъзнах, че е някакъв проблем с електричеството, затова не исках да докосвам металната рамка на стола си, нито на вратата. Просто седях — тя потръпна и повтори: — Просто седях. После кабината тръгна надолу, извървя последните си сантиметри и вратата се отвори. Фоайето беше пълно с хора. Те ме издърпаха навън… Опитах се да ги предупредя да не докосват нищо метално, но токът вече беше спрян — тя отново се закашля. — Този човек… Рей Галт. Какъв е той?
Райм й разказа накратко.
— Мисли си, че се е разболял от рак заради работата си с електричеството. Търси отмъщение. Но може да има връзка и с екотерористи. Има вероятност да е нает от хора, които са против традиционното производство на електричество. Още не знаем със сигурност.