Райм не се определяше като инвалид. Болестта винаги беше на втори план. Той беше срещал всякакви „братя“: едни бяха симпатични и мили, други — шегобийци и остроумни, трети — непоносими заядливци. Той преценяваше всеки поотделно, както правеше и с останалите хора.
За него Сюзън Стрингър беше една симпатична и мила жена и той оцени смелостта й да дойде тук от болницата и да помогне, вместо да си отиде вкъщи, да се погрижи за раните си и да си почине от шока. Но с нея не го свързваше нищо, освен повредения гръбначен стълб, затова мислите му вече бяха обратно към случая „Галт“. Надяваше се тя съвсем скоро да се разочарова, когато разбере, че той няма време за нея. Защото беше абсолютно сигурен, че не иска да разговаря с никого за съдбата.
— Не — отвърна малко рязко, — не и в смисъла, който влагате вие.
— Имам предвид, че онова, което ни се струва съвпадение, всъщност е било предвидено да се случи.
— Тогава не вярвам — отсече той.
— Жалко — усмихна се тя. — Но добрата новина за хора като вас е, че има хора като мен и те вярват в съдбата. Смятам, че има конкретна причина да се озова в асансьора по времето на атаката и да съм тук сега — усмивката премина в смях. — Не се тревожете. Не ви свалям — прошепна: — Не търся финансова помощ, нито… тялото ви. Аз съм щастливо омъжена и виждам, че вие също си имате детектив Сакс. Не става дума за това, а за вас.
Той беше готов… всъщност не знаеше за какво е готов. Просто искаше тя да си тръгне, но не знаеше как да я накара. Така че вдигна въпросително — и предупредително — вежди.
— Чували ли сте за Центъра за лечение на болести на гръбначния стълб „Пемброк“ в Лексингтън?
— Като че ли да. Не съм сигурен.
Райм беше затрупан с информация за рехабилитация след травма на гръбначния стълб, за нови разработки на лекарства и терапии, но напоследък престана да обръща внимание на потока от материали; случаите, върху които работеше съвместно с полицията и Федералното бюро, не му оставяха много време за допълнително четене, да не говорим за тичане из страната в търсене на нов вид лечение.
— Аз участвах в няколко техни програми. Редица хора от сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб също се подложиха на лечение.
„Сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб“. Сърцето му се сви. С ужас разбра какво се задава.
Но тя отново беше крачка пред него.
— Няма да ви моля да се присъедините към нас, не се тревожете. Не мисля, че ще сте полезен член на организацията — очите й блеснаха иронично. — За каквото и да било.
— Така е.
— Искам само да ме изслушате.
— Това мога да направя.
— „Пемброк“ работи по нова, революционна програма. Те правят всичко.
Райм знаеше, че има много и обещаващи техники за помощ на хора с подобни недъзи. Но проблемът беше фундаментален. Въпреки че нараняванията бяха сериозни и последствията — за цял живот, истината беше, че сравнени с други нелечими заболявания, тези на гръбначния стълб бяха рядкост. Това означаваше, че отпусканите от правителството и изследователските корпорации средства отиваха другаде, за процедури и медикаменти, помагащи на повече хора. Затова по-голямата част от лечебните терапии, обещаващи сериозни подобрения в състоянието на пациентите, оставаха на ниво експеримент и не получаваха одобрението на съответните комисии.
А някои от тях постигаха забележителни резултати. В изследователските лаборатории плъхове с жестоки наранявания на гръбначния стълб се научаваха отново да ходят.
— Имат много добри резултати в лечението веднага след получаване на травмата, но това естествено не върши работа за такива като нас.
Ключът към ограничението на щетите върху гръбначния стълб след инцидент е да се действа веднага с лекарства за предотвратяване на отока и унищожаването на нервните клетки на нараненото място. Но вероятността това да се случи беше много малка, обикновено минаваха часове, ако не и дни, докато се пристъпи към действие.
Като дългогодишни пациенти Райм и Сюзън Стрингър можеха да се възползват само от техниките за поправяне на щетите. Но това опираше винаги до един неподдаващ се на решение проблем: клетките на централната нервна система — онези в мозъка и в гръбначния стълб — не се възстановяват така, както в кожата на пръста ти след порязване например.
Това беше борба, която лекарите от Центъра за лечение на наранявания на гръбначния стълб водеха всеки ден и „Пемброк“ беше в челния отряд. Сюзън му описа впечатляващ брой техники, предлагани от центъра. Те работеха със стволови клетки, опитваха се да пренасочат пътя на нервите, използвайки периферни нерви (всеки нерв извън гръбначния мозък, който може да се регенерира) и третирайки травмите с лекарства и други медикаменти, за да стимулират регенерацията. Дори изграждаха неклетъчни „мостове“ около увреденото място за пренасяне на нервните импулси между мозъка и мускулите.