„Какво ще правя“, не спираше да мисли той.
„Справедливост за Земята…“
Спомни си с тъга как пропиля шанса да отиде на курс по електронно и спътниково събиране и анализ на данни. В поканата пишеше: „Технологии на бъдещето“.
Тогава Делрей бе посочил улицата отвън и бе казал: „Тук е бъдещето.“, бе смачкал листовката на топка и я бе запратил право в кошчето за боклук като от трета база.
— Значи сега си… вкъщи? — попита Серина и избърса устата на Престън. Момчето се засмя и поиска да го направи пак. Тя се подчини и докато го бършеше, го погъделичка лекичко по гушката.
— Разчитах на един човек за този случай. Но той изчезна. Не, аз го изпуснах. Доверих му се, а не биваше. Мръсникът избяга. Сега съм извън борда.
— Информатор? Да избяга от теб?
Стоте хиляди долара пареха на езика му, но той се въздържа.
— Избяга и се скри — измърмори засрамено.
— Избяга и се скри? И двете едновременно? — лицето на Серина заприлича на театрална маска на печал. — Боже, само не казвай, че е изчезнал и офейкал!
Агентът не можа да сдържи усмивката си.
— Винаги съм работил с талантливи хора — усмивката му угасна. — Той беше най-добрият. И през изминалите години никога не е пропускал среща или телефонен разговор.
„Но досега никога не съм му плащал предварително.“
— И какво мислиш да правиш? — попита Серина.
— Не знам — призна си честно той.
— Тогава може ли да ми направиш една услуга?
— Разбира се. Кажи.
— Нали се сещаш за онези неща в мазето, дето все се каниш да подредиш?
Първата реакция на Делрей беше да извика: „Сигурно се шегуваш!“, но после премисли. Всичко, с което разполагаше по случая „Галт“, беше една кръгла нула. Нямаше нищо. Стана, подпря бебето на хълбока си и я последва по стълбата към мазето.
56
Онзи ужасяващ звук не излизаше от главата на Рон Пуласки. Скърцането, после ударът.
Ох, ударът! Той го подлудяваше.
Спомни си как се запозна с Линкълн и Сакс и започна да работи с тях. Беше много предпазлив, но въпреки това го удариха по главата с бухалка или със стик. Знаеше, че е ударен, но и досега не можеше да си спомни нищо конкретно. Просто непредпазливост. Беше завил зад ъгъла, без да провери къде е заподозреният, и онзи го удари здраво по главата.
Ударът го превърна в страхлив, объркан и дезориентиран човек. Той полагаше огромни усилия — ох, как само се стараеше — но проблемите продължаваха. И ставаше все по-лошо. Защото да те ударят по главата от немарливост към работата беше едно, но от твоята грешка да пострада друг човек — съвсем друго.
Пуласки паркира новата си служебна кола пред болницата. Старата беше конфискувана като веществено доказателство. Ако някой го спреше, щеше да каже, че е дошъл да снеме показания от свидетел, бил в района на последната атака върху мрежата.
„Опитвам се да открия местонахождението на извършителя…“
Ако кажеше такова нещо на брат си, също ченге, двамата щяха да се смеят на надутата професионална терминология. Но сега не му беше смешно. Защото знаеше, че човекът, на когото налетя с колата и удари главата му, не беше „извършител“, а нещастен минувач.
Ами ако съм го убил?
Непредумишлено убийство при пътнотранспортно произшествие. Предполагаше, че това ще бъде обвинението. Или убийство по непредпазливост.
Това щеше да бъде краят на работата му като полицай.
И дори и да не се стигнеше до съд, дори и вътрешните да не повдигнеха обвинение, той пак щеше да бъде съден от семейството на починалия.
Ами ако човекът се парализира като Линкълн Райм? Имаше ли отделът застраховка за такива случаи? Неговата със сигурност нямаше да покрие доживотната грижа за този човек. Жертвата можеше да го съди и да му вземе всичко. С Джени щяха да работят до края на живота си за покриване на разходите на болния. Децата му нямаше да отидат в колеж, малкото спестявания, които имаха, щяха да се изпарят като дим.
— Искам да видя Станли Палмър — каза той на жената на рецепцията.
— Разбира се, полицай. Втора стая на четвъртия етаж.
Униформата му помогна да мине безпрепятствено няколко врати, докато намери търсената стая. Спря пред вратата, за да събере смелост. Какво щеше да стане, ако завари вътре цялото семейство на Палмър? Жена му, децата? Опита се да измисли няколко подходящи за случая думи.
Но всичко, което му дойде наум, беше „бум“ и после „прас“.
Пуласки пое дълбоко въздух и влезе в стаята. Палмър беше сам. Лежеше в безсъзнание, целият в маркучи и тръбички, а до него имаше електронна техника, сложна, колкото онази в лабораторията на Райм.