— Прати от отряда за бързо реагиране — каза тя. — Разположи ги наблизо, но да не се показват. С Рон ще влезем първи. Ако той е там и имаме нужда от подкрепление, ще ти се обадя. Но ако е празно, не искам да се мотаят наоколо и да ми скапват уликите.
Двамата с Пуласки тръгнаха към вратата.
Селито се обади на Бо Хауман от отряда за бързо реагиране и го запозна с обстановката. Разбраха се Хауман да отиде с момчетата си в района и да се свърже със Сакс. Селито затвори и се огледа, вероятно търсеше нещо за хапване. Намери чиния със сладки, оставена любезно от Том, грабна една, огледа я от всички страни и я лапна. После се намръщи.
— Какво? — попита Райм.
— Забравих да се обадя на Тъкър Макданиъл и да го информирам за операцията в училището — направи гримаса и вдига театрално телефона си. — Ох, мамка му! Няма да мога. Не съм си купил СИМ карта за сенчестата зона. Ще го потърся по-късно.
Райм се засмя, без да обръща внимание на болката, която избухна моментално в главата му. Телефонът му избръмча и смехът секна заедно с болката.
Беше Катрин Данс.
Пръстът му зашари из клавиатурата.
— Да, Катрин. Какво става?
— Аз съм с Родолфо. Открили са мишената на Часовникаря — отвърна тя.
„Отлично“ — помисли си той, въпреки че в съзнанието му изникна странният въпрос: — „Защо точно сега?“ Но веднага си каза, че в момента Часовникаря е приоритет. Сега след Галт вървяха Сакс, Пуласки и цял отряд добре обучени момчета. Последния път, когато имаше шанс да хване Часовникаря, се оттегли от разследването заради друг случай. Престъпникът уби жертвата си и се измъкна.
Но не и този път. Този път Ричард Логан нямаше да има този шанс.
— Хайде, дай ми го — подкани той агента от Държавното бюро по разследване и с мъка откъсна поглед от дъската с уликите.
Чу се изщракване.
— Родолфо — извика Катрин, отдалечила слушалката от устата си, — Линкълн е на линия. Ще ви оставя да говорите. Трябва да видя Ти Джей.
— Здравейте, капитане.
— Командире? Какво имате?
— Артуро Диас и четирима от неговите хора работеха под прикритие в бизнес комплекса, за който ви говорих. Преди десетина минути Часовникаря влязъл в сградата, облечен като бизнесмен. Използвал платения автомат във фоайето и се обадил в една фирма на шестия етаж. На срещуположната страна на подадения вчера сигнал за пожар. Както предположихте, сигналът е бил за заблуда. Бавил се десет минути, после напуснал сградата.
— И е изчезнал отново? — извика Райм.
— Не. В момента е отвън, в малък парк между двете главни сгради в комплекса.
— И какво, просто си седи там и диша чист въздух?
— Така изглежда. Провел е няколко телефонни разговора. Но честотата е необичайна или е променена. Така поне ме уверява Артуро. Така че не можем да подслушаме разговорите му.
Райм предположи, че правилата за подслушване в Мексико не са така стриктни като в Съединените щати, щом единствено честотата им пречеше.
— Сигурни ли са, че е Часовникаря?
— Да. Докладваха, че го виждат ясно. Той носи чанта. В момента била на рамото му.
— Така ли?
— Да. Все още не можем да кажем какво има в нея. Подозираме, че може да има бомба. С верижен детонатор. Хората ни са оградили района. Всички са цивилни, но имаме подкрепата и на военните. И отряда по обезвреждане на взривове.
— Къде сте сега, командире?
Чу се смях.
— Много мило от негова страна да избере точно това място. Наблизо е консулството на Ямайка. Те имат защита срещу бомби и ние сме зад нея. Логан не може да ни види.
Райм се надяваше наистина да е така.
— Кога ще влезете?
— Веднага щом хората на Артуро се уверят, че е чисто. В парка има много невинни хора. Деца. Но няма да позволим да избяга. Блокирали сме всички големи пътища.
Вадичка пот залъкатуши по слепоочието на Райм. Той примижа и разтърси глава.
Часовникаря…
Толкова близо.
„Моля ти се, нека този път всичко да е наред. Моля те!“
Стисна зъби, за да прогони надигащия се гняв, че отново трябва да работи по този толкова важен случай от разстояние.
— Добре, скоро ще ви се обадя пак, капитане.
Те затвориха телефоните и Райм си наложи да се съсредоточи отново върху Реймънд Галт. Дали следата беше истинска? Той изглеждаше като всеки друг мъж, наближаващ петдесетте, нито много дебел, нито слаб. И след създадената от него параноя хората несъмнено щяха да започнат да виждат какви ли не неща — висящи кабели, волтови дъги и… самия убиец.
Гласът на Сакс по радиостанцията го стресна:
— Райм, там ли си, ка?
Тя завърши изречението по типичния за полицаите начин при предаване на сведения. Той уведомяваше получателя, че могат да приемат отговора му. В разговорите помежду си Сакс и Райм обикновено пренебрегваха тези формалности, затова използването на знаковата дума разтревожи Райм.