— Да — отвърна мрачно тя.
Полицаят сви устни и се върна при хората си. Сакс набра номера на Райм, за да му разкаже за последните събития в училището. И за Рон Пуласки.
Странно, но отсреща я препратиха директно към гласовата поща.
Сигурно бе получил нови сведения за случая или имаше новини за Часовникаря в Мексико.
Един от членовете на медицинския екип се зададе срещу нея, вървеше с наведена глава, избирайки внимателно пътя си сред боклуците; задният двор на училището сега приличаше на плажна ивица, из която са пръснали десетки кофи с боклук. Сакс тръгна към него да го пресрещне.
— Имате ли няколко свободни минути, детектив? — попита я той.
— Да, разбира се.
Тя го последва по алеята около сградата към изчакващата отстрани линейка. Рон Пуласки седеше на площадката отпред и държеше главата си с ръце. Тя спря за миг. Пое дълбоко въздух и се приближи.
— Съжалявам, Рон.
Той започна да масажира ръцете си, да раздвижва пръстите.
— Не, детектив… — усетил прекалено официалния тон, той спря и се усмихна. — Аз трябва да ти благодаря.
— Ако имаше друг начин, щях да го направя. Но не можех да викам. Мислех, че Галт е вътре. Въоръжен.
— Аз също.
Преди петнайсет минути, докато чакаше пред вратата, Сакс реши да използва детектора на Сомърс, за да се убеди още веднъж, че в училището няма ток.
За свой ужас откри, че металната врата, през която мислеше да влезе, е заредена с двеста и двайсет волта. И че циментовата площадка, на която стоеше, е мокра. Веднага разбра, че Галт, без значение дали беше вътре или не, им бе подготвил капан и металните части на сградата бяха заредени с електричество. Вероятно от дизеловия генератор, откъдето идваше онзи боботещ звук.
Тя веднага прецени: щом беше свързал вратите, то непременно бе свързал и аварийния изход. Изправи се и хукна след Пуласки. Но той вече беше при стълбата. Не посмя да извика името му, не посмя дори и да го прошепне. Ако Галт беше в сградата, щеше да я чуе и да открие стрелба.
Затова използва електрошоковия пистолет.
Тейсърът беше модел Х-26 с възможност за подаване на ниско и високо напрежение. Беше с разширен обхват от трийсет и пет стъпки и когато разбра, че няма да успее да спре полицая навреме, тя го уцели с две сонди. Парализиращият ефект върху нервите и мускулите го остави на място. Той падна тежко върху рамото си, но за щастие този път главата му не пострада. Сакс успя да го издърпа на безопасно място. Откри и изключи генератора. В същия момент пристигнаха и момчетата от специалния отряд. Разбиха веригата на входната врата и нахлуха в училището.
— Изглеждаш малко замаян.
— Беше доста замайващо — отвърна Пуласки задъхано.
— Спокойно, приятел — каза му тя.
— Добре съм. Помагам за случая — той се олюля като пиян. — Имам предвид, че ще ти помогна за огледа.
— Ще се справиш ли?
— Да, въпреки че няма да мога да се движа бързо. Но не изпускай от ръка онова нещо… уреда на Чарли Сомърс. Дръж го. Няма да докосна нищо, преди да си го проверила.
Първата им задача беше да извървят решетката около генератора зад училището. Пуласки събра и сложи в пликчета кабелите, свързващи генератора с вратите и аварийния вход. Сакс огледа всичко наоколо. Генераторът беше съоръжение, високо няколко стъпки и около метър дълго. Една табела отстрани я осведоми, че максималният електродобив е 5000 вата и произвежда ток със сила четирийсет и един ампера.
Около четиристотин пъти повече от необходимото количество за убийството на човек.
— Искам да опаковате всичко и да го занесете на Райм — каза тя на изпратените за огледа на местопрестъплението полицаи от Куинс и кимна към генератора. — Имайте предвид, че тежи най-малко деветдесет килограма.
— Разбира се, Амелия. Не го мисли.
Тя се обърна към Пуласки:
— Хайде да огледаме в училището.
Двамата тръгнаха към сградата и в същия момент телефонът на Сакс иззвъня. На дисплея се изписа името на Райм.
— Тъкмо навреме — заговори ентусиазирано тя. — Открих…
— Амелия — беше Том, но тя едва разпозна гласа му. — Моля те, ела тук. Ако може веднага.
64
Дишайки тежко, Сакс изтича по рампата и отвори със замах вратата на къщата на Райм. Звукът от тежките й обувки отекна в коридора, докато бързаше по него към кабинета срещу лабораторията.
Видя Том, надвесен над седналия в инвалидния стол Райм. Той чу влизането й и вдигна поглед към нея. Очите на Райм бяха затворени, лицето му — бледо и влажно. До тях стоеше един от лекарите, снажен афроамериканец, бивша футболна звезда от колежа.
— Доктор Ралстън — произнесе задъхано тя.