По дяволите, тоалетните също бяха метални. Дали токът можеше да стигне до оная ти работа по струята?
— Ти нищо не разбираш, не разбираш! — захленчи бездомникът. С всяка секунда поведението му ставаше все по-странно. — Навън е опасно. Виж сам. Опасно е. Оня задник с жиците… ще остана тук, докато отмине опасността.
Р. К., барманът, Джени, играчите около масата и влезлите преди малко работници — всички обърнаха погледи към прозореца. Игрите бяха прекъснати, Р. К. загуби интерес към Джени.
— Казвам ви, че е опасно. Дай ми една водка с кола.
— Вън! И не ме карай да повтарям.
— Мислиш, че няма да ти платя? Обаче аз имам пари. Я виж, това какво е?
Разнеслата се из целия бар воня от дрехите му стана нетърпима.
Понякога умираш от изгарянията…
— Този гаден електричар, този електричар… — завайка се просякът.
— Излизай веднага! Някой ще вземе да ти открадне проклетата количка.
— Няма да изляза. Не можеш да ме изгониш. Не искам да изгоря като факла.
— Вън!
— Не! — отвратителният просяк стовари юмрука си на плота. — Не щеш да служ… да ме обслужиш — поправи се той, — защото съм черен, нали?
Р. К. видя мълния на улицата. И застина. Но веднага се отпусна. Беше просто отражение от стъклото на преминаваща кола. Изпитаният страх го ядоса още повече.
— Няма да те обслужа, защото смърдиш и си боклук.
Мъжът най-после беше събрал всичките мокри банкноти и лепкави монети от джоба си. Бяха някъде към двайсет долара.
— Ти си боклук — изсумтя той. — Гониш ме навън, за да ми изпържи онзи задника.
— Взимай си парите и се махай — намеси се Скип, вдигна бухалката и я размаха към човека.
Но лудият не се впечатли.
— Само ме изхвърли навън и ще кажа на всички какво става тук. Знам аз какви ги мътите, да не мислиш, че не знам? Видях те как зяпаш циците на онова момиче. Засрами се, носиш халка на пръста си. Помисли ли за горката госпожа Боклук…
Р. К. хвана с две ръце слепналото от мръсотия сако на нахалника.
Бездомникът се разтрепери и започна да крещи:
— Не, недей, човече, не ме удряй! Нямаш право да ме удряш. Аз съм ченге, разбираш ли? Агент под прикритие.
— Добър опит, смръдльо. Точно така си представям агентите — засмя се грубо Р. К. и замахна с юмрук.
Но юмрукът не достигна целта си, защото пред лицето му се появи карта на ФБР. Дулото на глока беше точно зад нея.
— Ох, да му се не види! — измърмори Р. К.
Един от влезлите преди просяка работници каза:
— Свидетели сме ти, Фред. Той се опита да те нападне, след като му се легитимира като служител на реда. Може ли вече да се връщаме на работа?
— Благодаря ви, момчета. Аз ще го поема оттук.
Фред Делрей седна на разнебитения стол в ъгъла на билярдната зала с гръб към масите и с лице към младока. Обърна стола с облегалката пред себе си, така му се струваше по-малко плашещо, а той не искаше да плаши Р. К. дотолкова, че да не може да мисли разумно.
Трябваше му само леко изплашен.
— Знаеш ли кой съм, Р. К.?
Хлапето се затресе неистово.
— Не… искам да кажа… знам, че си от ФБР и работиш под прикритие. Но нямам представа защо се заяде с мен.
Делрей започна директно:
— Аз съм ходещ детектор на лъжата, Р. К. Толкова отдавна съм в бизнеса, че само като погледна едно момиче, и го чуя да ми казва: „Хайде да идем у нас и да се чукаме“, знам дали си мисли: „Докато стигнем до нас, тоя ще е пиян като мотика и аз ще мога малко да поспя.“
— Просто исках да се защитя. Ти ме изплаши.
— Точно така, изплаших те. А ти можеше просто да си затвориш устата и да изчакаш да дойде адвокатът ти и да те хване за ръчичката. Можеше дори да се обадиш на федералните и да се оплачеш от мен. Но и при двата случая новината, че хлапето се е сборичкало с агент от ФБР, ще стигне до ушите на татенцето в „Синг-Синг“. И той ще вземе да си помисли, че ти е поверил едно-единствено нещо — да се грижиш за тоя лайнян бар, докато е вътре — с надеждата да не се издъниш, а ти взе, че се издъни.
Делрей видя, че момчето взе да се сгърчи като червей.
— Виждаш ли? И двамата сме загазили.
— Какво искаш?
За да е сигурен, че облегалката между тях няма да възвърне самообладанието на Р. К., Делрей хвана крака му и стисна здраво.
— Ох! Защо го направи?
— Хей, някога подлагали ли са те на детектор на лъжата?
— Не, адвокатът на татко казва, че никога…
— Това е ри-то-ри-чен въпрос, момче — каза Делрей, въпреки че не беше.
Просто беше начин да сплаши още малко хлапето; като пускането на сълзотворен газ срещу протестанти.
Той стисна още веднъж здраво точно над коляното, за да набие страха в главата му. В същото време си помисли: „Хей, Макданиъл, можеш ли да направиш това, докато подслушваш из сенчестата зона, а? Ако не можеш, толкова по-зле за теб, защото е голям купон.“