Елена долови в Стефан три вътрешни пласта на емоции, нахлули един след друг. Недоверие за това, че Деймън може да плаче, въпреки всичко, което Елена му разказваше. После вяра и удивление, докато поглъщаше впечатленията от образите и спомените в нейното съзнание. И накрая необходимостта да я утеши, докато му рисуваше Деймън, завинаги в плен на разкаянието. Един Деймън, който никога нямаше да съществува отново.
— Той те спаси — прошепна му Елена, — но не успя да спаси себе си. Дори не се спазари с Шиничи и Мисао. Просто им позволи да отнемат всичките му спомени за онова време.
— Може би са били прекалено болезнени.
— Да — потвърди Елена, като съзнателно свали бариерите си, за да може Стефан да почувства болката и от това, че новото и съвършено създание, което бе сътворила, се бе разпаднало, след като бе узнало за жестокостите и подлостите, сторени от него и които… ами, които биха огънали и най-силната душа. — Стефан? Мисля, че той се чувства много самотен.
— Да, ангел мой. Мисля, че имаш право.
Този път Елена се замисли по-дълго, преди да се осмели да продължи.
— Стефан? Не съм сигурна дали той разбира какво е да бъде обичан. — Зачака изтръпнала отговора му.
Тогава той отново заговори много нежно и много бавно:
— Да, ангел мой. Мисля, че имаш право.
О, колко много го обичаше! Той винаги разбираше. И винаги беше толкова смел, великодушен и открит. Вярваше й безгранично, когато най-много се нуждаеше от това.
— Стефан? Мога ли да остана и тази нощ?
— Нима вече е нощ, любов моя? Можеш да останеш, освен ако те не дойдат да ме отведат някъде. — Стефан отново доби много сериозен вид, приковал поглед в очите й. — Но ако те дойдат, обещай ми, че ще си тръгнеш.
Елена се взря в зелените му очи и каза:
— Ако това искаш, обещавам ти.
— Елена? Ти… ти ще спазиш обещанието си, нали? — Внезапно заговори много сънливо, но този път бе налегнат от здравословен сън, а не от изтощение, както някой след освежаваща разходка заспива спокойно.
— Ще се постарая да го спазя — прошепна Елена. Но няма да се отделя от теб, добави мислено. Ако някой се появи, за да го нарани, те ще открият на какво е способен един безтелесен противник. Например какво ще стане, ако проникне в техните тела и успее за кратко да установи контакт? Достатъчно дълго, за да стисне нечие сърце между красивите си бели пръсти? Ето това би било постижение.
— Обичам те, Елена. Толкова се радвам… ние се целувахме…
— Не е за последен път! Ще видиш! Заклевам ти се! — И го заля с нов порой от сълзи.
Стефан само се усмихна нежно. И после заспа.
На сутринта Елена се събуди в голямата си спалня в къщата на лейди Улма. Беше сама. Но имаше още един спомен, като увехнала роза, която да скъта на специално място в душата си.
И някъде дълбоко в сърцето си тя знаеше, че тези спомени могат да се окажат всичко, което един ден ще й остане от Стефан. Можеше да си представи как тези сладостно уханни, крехки спомени ще се превърнат в нещо, което тя ще пази и лелее — ако Стефан никога не се завърне у дома.
25
— О, искам само да надникна за малко — промълви Бони, като погледна към строго пазения от чужди погледи скицник, в който лейди Улма беше нарисувала изисканите тоалети за първото им парти, което трябваше да бъде тази вечер. Освен този скицник, съвсем наблизо бяха складирани квадратни изрезки от платове като мостри за подбраните тъкани — искрящ атлаз, къдреща се при най-лекия допир коприна, прозрачен муселин и меко, плътно кадифе.
— Само след час ще облечеш роклята си за последната проба — но този път с широко отворени очи! — засмя се Елена. — Но не бива да забравяме, че довечера няма само да се забавляваме. Разбира се, ще трябва да изтанцуваме по няколко танца…
— Разбира се — въодушевено повтори Бони.
— Но целта ни е да открием ключа. Първата половина от двойния ключ на лисицата. Иска ми се да имах сега звездна сфера, която да показва вътрешността на къщата.
— Е, ние знаем толкова много, че можем да говорим за нея и да се опитаме да си представим какво има вътре — рече Мередит.
Елена, която въртеше в ръце звездната сфера от другата къща, остави леко помътнялото кълбо и каза:
— Добре. Да се опитаме да измислим нещо.
— Мога ли аз да се присъединя? — чу се плътен, добре модулиран глас откъм вратата. Всички момичета се извърнаха и надигнаха, за да поздравят усмихващата се лейди Улма.