Преди да седне, тя прегърна Елена и я целуна сърдечно по бузата. Елена неволно си припомни колко по-различна изглеждаше лейди Улма в кабинета на доктор Мегар в сравнение с елегантната дама, която сега бе пред нея. Тогава Улма бе само кожа и кости, с плахи очи като диво животно, подложено на страхотен стрес, облечена с обикновена домашна роба и мъжки чехли. А сега домакинята напомняше на Елена за римска матрона, със спокойно лице, което дори леко бе започнало да пълнее под лъскавите черни плитки, стегнати с гребени за коса, инкрустирани с диаманти. Тялото й също бе понапълняло, особено коремът й, макар че запазваше вродената си грациозност, която си пролича, докато се настаняваше на канапето, покрито с кадифе. Сега бе облечена с копринена рокля с цвят на шафран, с долна риза с ресни и цвят на праскова.
— Ние сме много развълнувани от тоалетите ни за вечерта — заговори Елена и посочи с кимване към скицника.
— И аз съм развълнувана като дете — призна лейди Улма. — Иска ми се да мога да направя за теб поне една десета от това, което ти стори за мен.
— Ти вече го направи — увери я Елена. — А ако намерим лисичия ключ — ще е благодарение на огромната ти помощ. А това — не мога да ти обясня колко много означава това за мен — завърши тя почти шепнешком.
— Но когато се възпротиви срещу установения тук ред, ти изобщо не си очаквала, че аз бих могла да ти помогна. Ти просто искаше да ме спасиш — и изстрада толкова много заради това — тихо й отговори лейди Улма.
Елена се размърда притеснено. Тесният бял белег покрай скулата й беше единственото по лицето й, напомнящо за станалото. Някога — когато се завърна за пръв път на земята от отвъдното — тя успя да отстрани тогавашния си белег само с едно просто призоваване на Силата. Но сега, макар че умееше да канализира Силата през тялото си и да я използва, за да изостря сетивата си, не можеше да я застави да се подчинява на волята й.
Някога, замисли се тя, като си представи онази Елена, която стоеше на паркинга пред гимназията „Робърт Е. Лий“ и гледаше онова порше, тя би сметнала увреждането на лицето си като най-голямото нещастие на света. Но след всички похвали, които бе получила, след като Деймън бе нарекъл раната й „почетен белег“, пък и след като бе сигурна, че за Стефан раната й не би имала значение, както и раната върху скулата й за самата нея, тя не гледаше много сериозно на белега си.
Вече не съм същата както някога, помисли си тя. И се радваше, че е така.
— Няма значение — рече тя, като пренебрегна болката в крака си, която още се обаждаше понякога. — Нека да поговорим за Сребърния славей и нейната галавечеря.
— Правилно — обади се Мередит. — Какво трябва да знаем за нея? Каква връзка има тя с ключа, Елена?
— Мисао каза: „Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“ Или беше нещо подобно — повтори Елена замислено. Трите момичета знаеха наизуст тези думи, но повтарянето им се бе превърнало за тях в ритуал, когато обсъждаха тази тема.
— А „Сребърен славей“ е името, с което всички в Тъмното измерение наричат лейди Фазина Дарли! — извика Бони и плесна с малките си длани в пристъп на екстаз.
— Вероятно е неин прякор, който е получила при първия си концерт тук, когато е започнала да пее в акомпанимент на арфа със сребърни струни — вметна лейди Улма сериозно.
— А струните на арфата трябва да се настройват, за което е необходим ключ — продължи Бони все така възбудено.
— Да. — За разлика от нея Мередит говореше бавно и замислено. — Но ние не търсим ключ за настройване на арфа. Такива ключове изглеждат ето така. — Тя остави върху масата до нея парче дърво от бял клен, приличащо на много къса буква Т, което, ако се държи отстрани, може да заприлича на дърво, в което нежно се поклаща един къс хоризонтален клон. — Взех този ключ от музикантите, които Деймън беше наел.
Бони огледа изображението, с което Мередит илюстрира какво представлява ключът, за който говореха.
— Може да се окаже, че търсим именно това — ключ за настройване на струни на арфа — настоя тя. — По някакъв начин такъв ключ може да се окаже полезен и за двете цели.
— Не виждам как ще стане това — упорито тръсна глава Мередит. — Освен ако по някакъв начин двете половини на търсения от нас ключ не променят формата си, когато се съединят в едно цяло.
— О, да, мила моя — съгласи се лейди Улма, сякаш Мередит току-що беше направила някакво разбираемо за всички предложение. — Ако са магически половини от един ключ, почти с пълна сигурност може да се очаква Да изглеждат по-различно, след като се съединят заедно.