Деймън! Сега й оставаше само последното средство за спасение: молбите. Деймън, ако ни арестуват или ни попречат някак си да намерим тази вечер ключа — кога друг път ще имаме такъв шанс? Изчака, за да почувства той отчаянието й, вината й, дори предателското й желание да забрави за всичко и да го остави да я понесе на вълните на страстта, която събуждаше в нея. Деймън, аз ще… ако искаш, ще ти го кажа. Аз… умолявам те. Елена усети как очите й се наляха със сълзи.
Никакви сълзи, чу Елена дрезгавия телепатичен глас на Деймън. Имаше нещо странно в него. Не можеше да е глад — той бе пил от кръвта й само преди два часа. Нито беше страст, защото тя щеше да я долови в гласа му — и да я усети — съвсем ясно. При все това телепатичният глас на Деймън оставаше толкова напрегнат, че тя се изплаши. Дори нещо повече — Елена знаеше, че той усеща, че е изплашена, но въпреки това не прави нищо, за да я успокои. Никакви обяснения. Никакво разбиране, осъзна тя, когато установи, че съзнанието му е изцяло недостъпно за нея, скрито зад стената на контрола.
Единственото, което успя да долови като чувство, изплъзващо се от стоманения му самоконтрол, беше болка. Болка, почти на ръба на поносимото.
Но от какво? — безпомощно се запита Елена.
Какво можеше да му причини такава силна болка?
Елена не можеше да губи време, за да продължи да се пита какво не е наред с Деймън. Настрои Силата към слуха си и се заслуша какво става пред вратите, преди да влязат през тях.
Докато се вслушваше, внезапно й хрумна нещо ново. Идеята бързо се оформи в ума й. Спря Деймън насред един съвсем тъмен коридор и се опита да му обясни каква стая трябваше да търсят. Това, което в наши дни се наричаше „домашен кабинет“.
Деймън, запознат с архитектурата на просторния дворец, я поведе и след няколко неуспешни опита я въведе в помещение, което очевидно служеше за кабинет на знатна дама. Очите на Елена вече виждаха добре в полумрака, не по-зле от тези на Деймън, докато претърсваха кабинета само на светлината на една свещ.
Елена остана разочарована от претърсването на забележително изящното бюро с прегради за тайни чекмеджета. Деймън пък провери коридора.
— Чувам, че има някой отвън — каза й той. — Мисля, че е време да се махаме оттук.
Но Елена още се озърташе. И докато погледът й трескаво обхождаше помещението, тя видя едно по-малко писалище с някакъв старомоден стол до него. Отгоре на писалището бяха подредени различни писалки, от много стари до съвременни, стърчащи от изкусно изработени стойки.
— Да се махаме, докато още е чисто навън — нетърпеливо промърмори Деймън.
— Да — разсеяно му отвърна Елена. — Добре…
И тогава го видя.
Без нито миг колебание тя прекоси помещението до писалището и извади една писалка с блестящо сребърно перо. Не беше, разбира се, истинско паче перо, а автоматична писалка, специално изработена така, за да изглежда по-елегантна и старомодна. Самото перо беше извито, за да пасва на ръката, а дървената дръжка й се стори топла.
— Елена, не се чувствам много…
— Шшт, Деймън — спря го Елена, без да му обърне повече внимание, прекалено погълната от това, което правеше, за да го слуша. Първо: опитай се да напишеш нещо. Не се получи. Нещо блокираше пълнителя.
Второ: отвинти автоматичната писалка, но внимателно, все едно че искаш да налееш мастило. През цялото време ударите на сърцето й отекваха в ушите, а ръцете й трепереха. Прави го бавно… нищо не пропускай… за Бога, да не изпуснеш писалката и да падне в тъмното. Двете части на писалката се отделиха в ръката й…
… и върху тъмнозеленото писалище изпадна едно дребно, но тежко и извито парче метал. Беше изработено точно, за да влиза в най-широката част на писалката. Взе го в ръка и се опита отново да сглоби писалката, за да може да я огледа по-добре. Но тогава… трябваше да разтвори дланта си. И го видя.
Малък предмет, извит като полумесец, заслепи очите й със светлината си. Отговаряше съвсем точно на описанието, което бе дала Бони пред Елена и Мередит. Миниатюрна статуетка на лисица с дребно тяло и глава, обсипана със скъпоценности, от която стърчаха две плоски уши. Очите представляваха два искрящи зелени камъка. Дали не бяха изумруди?
— Това е александрит — обясни й Деймън шепнешком. — Според преданията такива скъпоценни камъни променят цвета си при светлина от свещи или от огън, защото отразяват пламъка.