Елена, която сега се бе облегнала на него, изтръпна, като си припомни как очите на Деймън отразяваха пламъка, когато беше обсебен от малаха, от жестокостта на Шиничи.
— И така — настойчиво я попита Деймън, — как разбра къде да го търсиш?
— Дали това наистина е едната от двете половини на лисичия ключ?
— Ами… не прилича на обикновена част от автоматична писалка. Може би е награда за нещо изключително. Но ти се насочи право към нея още с влизането ни в тази стая. Дори и на вампирите им е нужно малко време, за да помислят какво да направят, скъпа моя принцесо.
Елена сви рамене.
— Всъщност беше много лесно. Когато стана ясно, че с всички тези ключове за арфи няма да стигнем до никъде, аз се запитах какъв друг инструмент може да се намери в някоя къща. Писалката е инструмент за писане. После ми оставаше само да проверя дали лейди Фазина има кабинет, или стая за писане на писма.
Деймън въздъхна.
— Хиляди дяволи, страхотна си. Знаеш ли какво търсех аз? Врати с капани зад тях. Тайни входове към мрачни подземия. Единственият друг инструмент, за който ми хрумна, беше някакъв уред за мъчения. Ще се изненадаш, като узнаеш колко много от тях има в този почтен град.
— Но не и в нейния дом! — Гласът на Елена се извиси опасно. За миг и двамата млъкнаха, настръхнали, ослушващи се за най-малкия шум откъм коридора.
Но не чуха никакви звуци.
Успокоена, Елена въздъхна.
— Бързо! Къде, къде ще е на сигурно място? — Досети се, че единственият недостатък на божествената й рокля бе, че по нея нямаше абсолютно никакво място, където да се скрие нещо. Трябва да поговори за това с лейди Улма за следващия път.
— Тук, в джоба на джинсите ми — притече й се на помощ Деймън, припрян и разтреперан също като нея. След като пъхна ключа дълбоко в джоба на черните си джинси от Армани, той я улови с двете си ръце. — Елена! Осъзнаваш ли? Успяхме. Наистина успяхме!
— Зная! — Сълзи бликнаха от очите й. Сега й се струеше, че цялата музика на лейди Фазина се сля в един величествен, съвършен акорд. — Справихме се заедно!
И тогава някак си неусетно — както във всички подобни случаи, все така неусетно, което им беше станало едва ли не навик — Елена се озова в прегръдките на Деймън, плъзнала ръце под якето му, за да усети топлината му, да се докосне до стегнатото му тяло. Не се изненада, като усети двойното пробождане на шията си, когато отдръпна глава назад: нейната любима пантера всъщност почти не беше опитомена и явно трябваше да научи най-основните правила от етикецията на любовните срещи: да започва първо с целувките, а не с ухапванията.
Преди малко той сподели с нея, че е изгладнял, припомни си тя, но тогава не му обърна внимание, защото бе прекалено завладяна от сребърната писалка. Но сега се замисли върху думите му и разбра — с изключение на това, защо тази нощ той беше толкова гладен.
Може би дори… прекалено гладен.
Деймън, мислено го упрекна тя, но с нежност, вече получи достатъчно от мен.
Ала вместо отговор усети само неудържимия глад на пантерата.
Деймън, това може да бъде опасно… за мен. Този път Елена вложи в думите си колкото можа повече от Силата си.
Все още обаче нямаше отговор от Деймън. Сега тя само се свличаше надолу и все по-надолу в мрака. И това, макар и още съвсем смътно, й подсказа нещо.
Къде си? Тук ли си? — извика му тя, като си представи малкото момче.
И тогава го видя, приковано към скалата, свито на кълбо, закрило очи с юмручетата си.
Какво не е наред? — веднага го попита Елена, докато се рееше край него, изпълнена със загриженост.
Той причинява болка! Той причинява болка!
Боли ли те? Покажи ми, моментално настоя тя.
Не! Той причинява болка на теб. Ще те убие!
Шшт. Шшт. Тя се опита да го прегърне.
Трябва да го принудим да ни чуе!
Добре, каза Елена. Тя действително се чувстваше странно, съвсем омаломощена. Но се извърна, заедно с детето, за да закрещи беззвучно: Деймън! Моля те! Елена ти казва да престанеш!
И тогава се случи чудо.
Усетиха го и тя, и детето. Лекото убождане от кучешките зъби отслабна и накрая съвсем изчезна. Престана и прехвърлянето на енергия от Елена към Деймън.
А след това, като по ирония на съдбата, чудото започна.