Окачиха я на една масивна верижка и я изпратиха на лейди Фазина.
Очите на Бони отново се наляха със сълзи.
— Защото тя ви спаси. И теб, и Деймън. Нейната карета ви спаси живота. — Бони се наведе напред и прошепна: — А Мередит ми каза — това е тайна, но не и за теб, естествено, — че не било чак толкова лошо да те ухапят. Ето, казах ти го! — И Бони се протегна и се прозя, също като малко котенце. — Бих искала да съм следващата ухапана — изрече едва ли не завистливо и забързано добави: — но нали ти се нуждаеше от кръвта ми. От човешка кръв, но по-специално от моята. Предполагам, че и тук знаят всичко за различните кръвни групи, защото им е достатъчно само да помиришат кръвта, за да я различат. — Сега тя подскочи леко, преди да продължи: — Искаш ли да видиш половината от лисичия ключ? Бяхме толкова сигурни, че всичко е свършило и никога няма да го намерим, но когато Мередит влезе в спалнята, за да бъде ухапана — а аз ти се кълна, че само това са правили двамата. — Деймън й го дал и я помолил да го пази. Тя така и направи и наистина се погрижи за него. Сега е скрит в едно малко ковчеже, което Лусен изработи от нещо, приличащо на пластмаса, но е по-различно.
Елена се полюбува на малкия ключ във формата на полумесец, но нямаше какво друго да прави в леглото, освен да разговоря или да чете от книгите на класиците или енциклопедиите, донесени тук от Земята. Дори не им позволяваха на тях двамата с Деймън да си почиват в една и съща стая.
Елена знаеше защо. Те се опасяваха, че тя няма само да разговоря с Деймън. Страхуваха се още, че тя ще се приближи до него и ще вдъхне познатото му екзотично ухание — смес от италиански бергамот, мандарина и кардамон. Ще надникне в черните му очи, способни да поберат в зениците си цяла вселена, след което коленете й ще омекнат и тя ще се събуди като вампир.
Но те не знаеха нищо! Двамата с Деймън съвсем безопасно си бяха разменяли кръв много седмици преди тази криза. Ако нищо не го подлудяваше — както онази болка, той щеше да се държи като съвършен джентълмен.
— Хм — заговори Бони, като изслуша протеста и, докато с пръстите на крака си, с лакирани в сребристо нокти, побутваше една малка копринена възглавничка. — Ако бях на твое място, нямаше да им кажа, че толкова много пъти си обменяла кръв още от самото начало. Това може да ги накара да промърморят: „Аха!“ или нещо подобно. Може да си помислят нещо, нали се сещаш.
— Няма какво да си помислят. Аз съм тук, за да спася своя любим Деймън, а Стефан просто ми помага.
Бони я погледна със свъсени вежди и стиснати устни, но не каза нищо.
— Бони?
— Ъ-хъм?
— Наистина ли казах това, което изрекох току–що?
— Ъ-хъ.
Елена само с едно движение сграбчи цял куп възглавници и ги стовари върху лицето си.
— Ако обичаш, би ли казала на готвача, че искам още една пържола и голяма чаша мляко? — помоли тя с приглушен глас изпод възглавниците. — Нещо не ми е добре.
Мат имаше друга кола. Винаги когато имаше нужда, все съумяваше да се сдобие с някакво превозно средство. И сега караше с пълна скорост към къщата на Обаасан.
Къщата на госпожа Сайтоу, побърза да се поправи. Не искаше да засегне някого, защото не познаваше културните обичаи, особено когато щеше да моли за услуга.
Вратата на семейство Сайтоу отвори жена, която Мат никога не бе виждал. Беше привлекателна жена, облечена много живописно в широка яркочервена пола — или може би в много широки яркочервени панталони — стоеше с толкова разкрачени крака, че бе трудно да се каже. Носеше бяла блуза, а лицето й бе смайващо: правата й черна коса бе разделена на две части, а над веждите й се спускаше добре оформен бретон.
Но най-удивителното беше, че държеше в ръка дълга извита сабя, насочена право срещу Мат.