Доктор Мегар отвори чантата си и извади спринцовка.
— Дървена игла — поясни с тъжна усмивка, докато я пълнеше с бистра червена течност от шишенце. Елена бе извадила друга спринцовка и я оглеждаше нетърпеливо, докато доктор Мегар се опитваше със знаци да накара Стефан да притисне ръка към телената мрежа. Най-после Стефан изпълни желанието на лекаря, но тутакси отскочи назад с вик на болка, когато иглата на спринцовката се заби в ръката му и щипещата течност се вля в него.
Елена погледна отчаяно лекаря.
— Колко успя да получи?
— Около половината. Всичко е наред — напълнил съм я с два пъти по-голяма доза и натиснах силно, за да стигна до… — последва медицински термин, които девойката не разбра — … него. Знаех, че ще го заболи повече, защото инжектирах много бързо, но постигнах целта си.
— Добре — погледна го Елена възхитено. — А сега искам да напълните тази спринцовка с моя кръв.
— Кръв? — ужаси се лекарят.
— Да! Спринцовката е достатъчно дълга, за да мине през мрежата. Кръвта ще покапе от другата страна и той може да отпие от нея. Тя може да го спаси! — Елена изговаряше всяка дума бавно и внимателно, все едно говореше на дете. Отчаяно искаше да го накара да я разбере.
— О, Елена! — Лекарят седна на пода и извади скритата под туниката си бутилка с „Черна магия“. — Съжалявам, но за мен е трудно да изтегля кръв от шишето. Очите ми, дете… съсипани са.
— Но не носите ли очила?
— Вече не ми вършат работа. Състоянието ми е доста сложно. Но и без това човек трябва да е много внимателен и точен, за да улучи вената. Повечето лекари са безнадеждни, а за мен е невъзможно. Съжалявам, дете. Но минаха двадесет години от последния път, когато съм го извършил с успех.
— Тогава ще намеря Деймън и ще го накарам да отвори аортата ми. Не ми пука, дори да ме убие.
— Но на мен — да.
Този глас дойде от ярко осветената килия пред тях. Елена и лекарят рязко вдигнаха глави.
— Стефан! Стефан! Стефан! — Без да обръща внимание на режещата преграда, Елена се наведе и се опита Да хване ръцете му.
— Не — прошепна Стефан, сякаш споделяше съкровена тайна. — Сложи пръстите си тук и тук — върху моите. Тази преграда е от специална стомана — тя сковава моята Сила, но не може да разкъса кожата ми.
Елена сложи пръстите си, където й каза Стефан. И тогава го докосна. Наистина го докосна. След толкова време.
Никой от двамата не заговори. Елена чу как доктор Мегар се изправи и тихо се отдалечи — за да се присъедини към Сейдж, предположи девойката, ала мислите й бяха изпълнени със Стефан. Двамата просто се гледаха един друг, треперещи, с напиращи сълзи в очите, чувствайки се много млади.
И много близо до смъртта.
— Ти твърдиш, че винаги те карам да го кажеш първа, но този път ще е различно. Обичам те, Елена.
Сълзите рукнаха от очите й.
— Точно тази сутрин си мислех колко много хора има, които да обичаме. Но всъщност това е така, защото винаги има един, който е на първо място — прошепна му тя. — Един завинаги. Обичам те, Стефан! Обичам те!
Елена се извърна за миг и изтри сълзите си така, както всички умни момичета умеят, без да съсипват грима си: постави палци под долните си мигли, дръпна ги и изтръска сълзите си на много малки капчици във въздуха.
За пръв път можеше да мисли.
— Стефан — прошепна, — толкова съжалявам. Тази сутрин си изгубих времето, за да се обличам — за да се наконтя — за да ти покажа какво те очаква, когато излезеш оттук. Но сега… се чувствам… като…
В очите на Стефан вече нямаше сълзи.
— Покажи ми — подкани я той нетърпеливо.
Елена се изправи и без излишно кокетничене свали пелерината. Затвори очи, а косата й се разпиля на стотици малки къдрици около лицето й. Лъскавите и клепачи още блестяха. Разкриха се тънките ленти от златист тюл, на които благоприличен вид придаваха единствено прикрепените към тях скъпоценни камъни. Цялото й тяло искреше с цветовете на дъга, със съвършенството на разпъпила се младост, с която нищо не можеше да се сравни, която никой не можеше да пресътвори.
Чу се звук като дълга въздишка… а после тишина. Елена отвори очи, ужасена, че Стефан може да е умрял. Но той се бе изправил, вкопчен в желязната преграда, сякаш искаше да я изтръгне, за да стигне до нея.
— И всичко това е мое? — прошепна той.
— Всичко е за теб. Всичко е за теб — обеща му Елена.