Черният клюн се блъсна в стената до нея.
Без дори да се замисли, Елена се наведе и се претърколи, за да го избегне. Когато пръстите й се стрелнаха отново, за да се увери, че кесията е здраво завързана, тя с изумление напипа вътре позната форма.
Не е ключ?
Не е ключ!
Светът се завъртя лудешки около Елена. Нищо нямаше значение — нито предметът, нито собственият й живот. Близнаците китсуне ги бяха измамили, бяха направили на глупаци тъпите човеци и вампира, дръзнал да им се противопостави. Двойният лисичи ключ не съществуваше.
Въпреки това надеждата отказваше да умре. Какво обичаше да повтаря Стефан на италиански? Mai dire mai — никога не казвай никога. Макар да знаеше какъв риск поема, макар да знаеше, че е глупаво, Елена пъхна пръста си в кесията.
Нещо студено се плъзна върху пръста й и остана там.
Тя погледна надолу и за миг остана изумена от гледката. Там, върху пръста й, блестеше златен пръстен с инкрустирани диаманти. Представляваше две абстрактни лисици, извити заедно, обърнати една към друга. Всяка лисица имаше две уши, два чифта зелени очи от александрит и стърчащ нос.
И това беше всичко. Каква полза би имал Стефан от подобна дрънкулка? Тя нямаше нищо общо с двойния ключ, изобразен върху рисунките на светилищата на китсунетата.
Като ценност предметът навярно струваше милиони пъти по-малко от това, което вече бяха похарчили, за да се сдобият с него.
И тогава Елена забеляза нещо.
От очите на едната от лисиците струеше светлина. Ако не се взираше толкова отблизо или ако в момента не се намираше в Бялата валсова бална зала, където всичко се виждаше много по-ярко и наситено, можеше и да не го забележи. Ала докато въртеше ръката си, светлината струеше точно над нея. Сега сияеше от четири очи.
И лъчът бе насочен право в посоката на килията на Стефан.
В сърцето на Елена надеждата възкръсна като Феникс от пепелта и тя мислено се понесе на пътешествие извън лабиринта на стъклената стая, където в този момент се лееше валсът от „Фауст“. Далеч от слънцето, дълбоко в сърцето на града — там се намираше Стефан. И тъкмо натам бе насочена бледозелената светлина, която се излъчваше от очите на лисиците.
Изпълнена с надежда, девойката завъртя пръстена. Светлината изчезна от двата чифта лисичи очи, но когато Елена обърна пръстена така, че втората лисица да се намира на една линия с килията на Стефан, отново се появи.
Тайни сигнали. Колко дълго би могла да притежава подобен пръстен и да не предприеме нищо, ако вече не знаеше къде се намира затворът на Стефан?
Вероятно много повече, отколкото оставаше на любимия й да живее.
Сега трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да стигне до него.
39
Елена се сля с тълпата, чувствайки се като войник. Не знаеше защо. Може би, защото мислеше за диренето, което бе успяла да приключи успешно, да остане жива и да се завърне с плячка. Навярно защото бе белязана с почетни рани. А може би, защото над нея имаше враг, който все още я преследваше.
Като се замисля за това, каза си Елена, по-добре да изведа тези цивилни по-далеч оттук. Можем да ги държим в сигурна къща — ами, по-скоро в дузина сигурни къщи и…
Какво си мислеше тя? Сигурна къща бе фраза от книгите. Тя не беше отговорна за тези хора — повечето идиоти, които стояха с потекли лиги и гледаха как я бичуват. Но въпреки това, може би все пак трябваше да ги измъкне оттук.
— Блудуед! — изкрещя театрално девойката и посочи към кръжащия силует над главата си. — Блудуед е свободна! Тя ми причини това! — Посочи към трите дълбоки рани на гърба си. — Тя ще нападне и вас!
Отначало първите гневни възклицания се отнасяха до факта, че гърбът на Елена отново бе покрит с белези, но тя не беше в настроение за спорове. В момента съществуваше само една личност, с която искаше да говори. Деймън! Деймън, аз съм! Къде си? — повика го, като държеше Бони и Мередит близо зад себе си.
Обаче телепатичният трафик беше толкова гъст, че Елена се съмняваше, че той ще я чуе.
Но накрая долови слаб отклик:
Елена?
… Да…
Елена, дръж се за мен. Мисли, че се държиш физически за мен, и аз ще изведа двама ни до различна честота.