— Още калъфки…?
— Не бях подготвен за големия улов тази нощ. Но въпреки това нещата се уредиха!
Елена вече опипваше една от калъфките. Тя, разбира се, беше пълна с прозрачни, блестящи хоши но тама. Звездни сфери. Спомени. Без…
Безполезни?
— Безценни… въпреки че, разбира се, ние не знаем какво представляват. — Гласът на Сейдж леко се промени. Елена си спомни предупреждението за „забранените сфери“. Какво, в името на жълтото слънце, биха могли да забраняват те тук?
Бони първо взе едно кълбо и го притисна към слепоочието си. Направи го бързо, със стрелкащо се движение като птичка, така че Елена не успя да я спре.
— Какво е това? — ахна Елена, опитвайки се да издърпа кълбото от ръката й.
— Това е… поезия. Поезия, която не разбирам — отвърна Бони троснато.
Мередит също бе взела едно искрящо кълбо. Елена се протегна към нея, но отново закъсня.
Мередит за миг остана като в транс, сетне се намръщи и остави сферата.
— Какво? — настоя Елена.
Приятелката й поклати глава. Лицето й бе добило изражение на деликатна погнуса.
— Какво? — почти изкрещя Елена. Мередит остави звездната сфера в краката й и Елена я взе. Притисна я към слепоочието си и тутакси се оказа облечена в черна кожа от главата до петите. Пред нея се извисяваха двама груби, набити мъже, но без много мускули по тях. Можеше добре да вижда цялото им телосложение, защото бяха чисто голи, с изключение на дрипите, които носеха подобни скитници. Но не бяха скитници — изглеждаха добре охранени и тлъсти.
— Ние прегрешихме — заговори единият с престорено раболепен тон. — Прости ни, о, господарю!
Елена вдигна ръка, за да свали сферата от слепоочието си (те се прилепваха с лекота, ако малко ги натиснеш) и каза:
— Защо не използват пространството за нещо друго?
Нещо друго изведнъж се появи около нея. Момиче, облечено бедно, но не в дрехи от зебло. Изглеждаше ужасено. Елена се запита дали някой не я контролираше.
Момичето беше Елена.
Молятенемупозволявайдаседобередоменмолятенемупозволявайдаседобередомен…
Да не позволя на какво да се добере до теб? — попита Елена, но беше все едно да гледа герой от филм или роман, докато влиза в самотна къща сред грохота на вилнееща буря, а музиката ставаше все по-зловеща. Елена, която вървеше, скована от страх, не можеше да чуе Елена, която задаваше практични въпроси.
Не мисля, че искам да разбера как ще свърши всичко това, реши тя. Върна звездната сфера обратно в краката на Мередит.
— Имаме ли три торби?
— Да, господарке, да, господарке; три пълни торби.
О! Нещата май не вървяха на добре. Елена отвори отново уста, когато Деймън тихо добави:
— И още една празна торба.
— Наистина ли имаме? Тогава нека се опитаме да разделим тези сфери. Всички забранени — в една торба. Странните неща, като поезията, която харесва Бони — в друга торба. Всички новини от Стефан — или от нас — в трета. Хубавите неща, като летните дни — в четвърта — предложи Елена.
— Мисля, че си прекалено оптимистична — намеси се Сейдж. — Да очакваш толкова скоро да намерим кълбо, свързано със Стефан…
— Млъкнете всички! — извика Бони ядосано. — Та нали тъкмо Шиничи и Деймън са причината Стефан да се озове в тази ситуация.
Сейдж се вцепени, сякаш го беше поразил гръм от ясно небе, сетне се ухили.
— Все едно дърпаме дявола за опашката — промърмори. Елена му се усмихна и стисна ръката му, преди да вземе друга сфера.
— Тази ми прилича на позволена. Не я разбирам. Сигурно я е взел някой роб, защото виждам и двамата. — Елена усети как лицевите й мускули се сковаха от омраза — дори и да беше нещо като сън — при вида на Шиничи, китсунето, което беше причинило толкова много злини. Косата му беше черна, с изключение на неравните червени краища, които приличаха на потопени в гореща червена лава.
И разбира се, Мисао. Сестрата на Шиничи — предполагаемата. Тази звездна сфера сигурно е била направена от роб, защото Елена виждаше близнаците и един мъж, приличащ на адвокат.
Мисао, помисли си Елена. Фина, почтителна, престорено скромна… демонична. Косата й беше също като на Шиничи, но вързана на конска опашка. Демоничното в нея се виждаше, когато вдигнеше очи. Те бяха искрящи, златисти, смеещи се очи, също като тези на брат й; очи, в които никога не се четеше съжаление — с изключение на случаите, когато отмъщението не беше достатъчно. Те не се чувстваха отговорни за нищо. За тях болката и страданието бяха забавни.