Но Сейдж се взря отчаяно в стената.
— Madame, той ви е излъгал! Тук няма ключалка.
Гърлото й пресъхна. Елена понечи да изкрещи:
— Сейбър! Върни се и намери вампира.
Но тогава точно под нея прозвуча гласът на Бони.
— Разбира се, че има, но е кръгла.
И Елена си спомни.
По-малки пазачи. Като тролове или маймуни. Високи колкото Бони.
— Бони, вземи това! Пъхни го в отвора. Внимателно! Това е единственият ключ, който имаме.
Сейдж тутакси заповяда на Сейбър да застане и да лае в тунела пред Бони, за да не я бутат паникьосаните демони и вампири.
Внимателно, тържествено Бони взе големия ключ, огледа го, наклони глава, повъртя го в ръце — и го постави върху стената.
— Нищо не става!
— Опитай се да го завъртиш или да го бутнеш…
Щрак.
Вратата бавно се отвори.
Елена и групичката й направо изпопадаха в коридора, а Сейбър стоеше между тях и тълпата от тропащи, лаещи, зъбещи се и подскачащи вампири и демони.
Елена лежеше на пода, преплела крака с незнайно кой, сключила ръка около пръстена си.
Очите на лисицата блестяха право напред и леко надясно.
Озаряваха с блясъка си килията отпред.
41
— Стефан! — извика Елена. Знаеше, че звучи като полудяла.
Нямаше отговор.
Тя тичаше. Следваше светлината.
— Стефан! Стефан!
Празна килия.
Пожълтяла мумия.
Пирамида от прах.
Някак си подсъзнателно, но наистина очакваше да се сблъска с едно от тези неща. И всяко от тях би я накарало веднага да хукне, за да се бие с Блудуед, макар с голи ръце.
Вместо това, когато девойката стигна до килията отдясно, завари млад мъж, с лице, лишено от надежда. Той повдигна тънката си като пръчка ръка в немощен жест на пълно отхвърляне.
— Те ми казаха истината. Пренесли са те тук уж да помогнеш на затворника. Но вече няма да се поддам на сънища.
— Стефан! — Тя падна на колене. — Трябва ли всеки път да минаваме през това?
— Знаеш ли те колко пъти те пресъздаваха, кучко?
Елена беше шокирана. Повече от шокирана. Ала в следващия миг омразата изчезна от лицето му.
— Поне мога да те видя. Имах… имах снимка. Но те, разбира се, ми я взеха. Скъсаха я, при това много бавно, като на всичкото отгоре ме принудиха да гледам разкъсването й. Понякога ме караха аз да я късам. Ако откажех, те…
— О, скъпи! Стефан, скъпи! Погледни ме. Вслушай се в звуците в затвора. Блудуед го разрушава. Защото откраднах от гнездото й другата половина на ключа. Стефан, аз не съм сън. Не виждаш ли? Те някога показали ли са ти това? — Протегна ръката си, върху чийто пръст блестеше двойният лисичи пръстен. — Сега — сега — къде да го сложа?
— Ти си топла! Решетките са студени — промълви Стефан и сграбчи ръката й. Сякаш рецитираше детски стихчета.
— Виждаш ли! — извика Елена триумфално. Нямаше нужда да сваля пръстена. Стефан държеше другата й ръка. Ключалката беше на принципа на пръстен с печат. Притисна го към вдлъбнатината в стената. Когато не се случи нищо, го завъртя надясно. Отново нищо. Завъртя го наляво.
Решетките на килията започнаха бавно да се вдигат към тавана.
В първия миг Елена не можа да повярва на очите си и реши, че халюцинира. После се обърна рязко и погледна към пода. Видя, че решетките вече са поне на половин метър над него.
След това се извърна към Стефан, който отново се бе изправил.
Двамата паднаха отново на колене. Щяха да пълзят като змии, ако бе необходимо — толкова огромна бе нуждата им да се докоснат. Но заради хоризонталната решетка беше невъзможно да се уловят за ръцете, докато тя се вдигаше.
В следващия миг решетките бяха вече над главата на Елена и тя държеше Стефан — държеше Стефан в прегръдките си! — ужасена, че пръстите й напипват костите му, но го държеше и никой не можеше да я убеди, че е халюцинация или сън. Ако двамата със Стефан трябваше да умрат, щяха да умрат заедно. Нищо друго нямаше значение, освен да не се разделят никога повече.
Трескаво обсипа с целувки непознатото, костеливо лице. Странно, но нямаше брада, гъста и дълга брада, тъй като вампирите нямаха бради, освен ако не са имали, когато са станали вампири.