Лицето на Мередит, съвсем ясно очертано на светлината, струяща от ямата, пребледня.
Деймън грабна топката от пръстите й малко преди да я достигнат зелените стебла, пълзящи по ръката й.
След това започна да се движи със светкавична бързина, буквално по-бързо, отколкото човешкото око би могло да го проследи. Не спираше на едно място, за да не го застигне растението.
Но тревата около Мередит не отпускаше хватката си. Сега лицето й посиня. Очите й бяха широко отворени, а устата зейнала в неуспешен опит да си поеме дъх.
— Спри! — изкрещя Елена на Шиничи. — Ще ти дадем звездната сфера! Само я пусни!
— ДА Я ПУСНА? — прогърмя смехът на Шиничи. — МАЙ Е ПО-ДОБРЕ ПЪРВО ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ИНТЕРЕСИ, ПРЕДИ ДА МЕ МОЛИШ ЗА УСЛУГА.
Елена се озърна диво наоколо — и видя, че тревата почти бе достигнала до коленичилия Стефан, прекалено слаб, за да се движи.
А и не бе издал нито звук, за да привлече вниманието към себе си.
— Не! — Отчаяният вик на Елена почти се удави в смеха на Шиничи. — Стефан! Не! — Въпреки че Елена знаеше, че е безполезно, тя се хвърли към него и се опита да отскубне тревата от слабите му гърди.
Стефан само й се усмихна немощно и поклати тъжно глава.
В този миг Деймън спря. Вдигна топката към надвисналия образ на Шиничи.
— Вземи я! — кресна той. — Вземи топката, дяволите да те вземат, но пусни и двамата!
Този път гръмкият смях на Шиничи дълго не секна. Спираловидна трева израсна от мястото до Деймън и миг по-късно оформи ужасяващ юмрук от гъста зеленина, който почти достигна до звездната сфера.
Но…
— Не още, скъпи мой — ахна госпожа Флауърс. Тя и Мат се бяха върнали задъхани от килера в пансиона — Мат силно накуцваше — и двамата държаха в ръце нещо, приличащо на самозалепващи се листчета. Следващото, което Елена видя, беше как Деймън се движеше отново с бясна скорост, за да се отдалечи от юмрука. Мат слагаше листчетата по тревата, покрила Стефан, а госпожа Флауърс — по тревата, душаща Мередит.
Докато Елена гледаше, невярваща на очите си, тревата сякаш се стопи и изсъхна, превръщайки се в слама, която изпопада по земята.
В следващия миг тя вече държеше Стефан в прегръдките си.
— Да влезем вътре, скъпи мои — подкани ги госпожа Флауърс. — В килера ще сме в безопасност, а и освен това можем да помогнем на ранените.
Мередит и Стефан дишаха дълбоко.
Но последната дума беше на Шиничи.
— Бъдете спокойни — заяви той със странно спокойствие, сякаш осъзнал, че е загубил, засега. — Много скоро ще си върна сферата. И без това не знаете как да използвате такава Сила! Освен това ще ви кажа какво криете от така наречените си приятели. Само няколко малки тайни, нали?
— Върви по дяволите със своите тайни! — извика Бони.
— Що за език! А какво ще кажете за това: един от вас е пазил тайна през целия си живот и дори в момента продължава. Един от вас е убиец — и аз не говоря за вампир, за убийство от милост или за нещо подобно. Освен това съществува и въпросът за истинската самоличност на Сейдж — желая ви късмет с разследването в тази насока! На един от вас паметта му вече е изтрита — и нямам предвид Деймън или Стефан. А какво ще кажете за тайната, открадната целувка? Остава още въпросът какво се случи онази нощ в мотела, за което изглежда не си спомня никой, освен Елена. И по някое време може да я попитате за теориите за Камелот. И тогава…
В този момент го прекъсна звук, много по-оглушителен от гръмогласния смях на Шиничи. Разкъса лицето в небето и го остави да виси нелепо. После лицето изчезна.
— Какво беше това…
— Кой има такова оръжие…?
— Що за оръжие може да му причини това?
— Оръжие с благословени куршуми — отвърна Деймън студено и им показа револвера, насочен надолу.
— Искаш да кажеш, че ти го направи?
— Браво на Деймън!
— Да забравим за Шиничи!
— Мога да ви кажа само едно — той лъже, когато му изнася.
— Аз мисля — заговори госпожа Флауърс, — че сега трябва да се приберем в пансиона.
— Да, и да се изкъпем.
— Само нещо последно — разнесе се гласът на Шиничи. Прогърмя навсякъде около тях; от небето, от земята.
— Следващото, което съм ви подготвил, наистина ще ви хареса. Ако бях на ваше място, щях ВЕДНАГА да започна да преговарям за онази звездна сфера. — Но смехът му секна, заглушен от нещо като женски плач зад него, сякаш Мисао не можеше да се сдържи.