Но докато Бони отстъпваше към вратата, стаята сякаш се движеше заедно с нея, дори ускори завъртането й, така че момичето се завъртя два пъти около себе си, преди да успее да се спре.
— Почакай, Бони, почакай, Каролайн — извика Мередит почти обезумяло. Каролайн сгъна тялото си като акробат и пак се скри под бюрото. — Каролайн, ами Тайлър Смолуд? Не ти ли пука, че той е истинският баща на твоите… твоите деца? Колко пъти се срещахте, преди той да се сдуши с Клаус? И къде е сега Тайлър?
— Мъррртъв е. Само толкова зная. Ти и твоите пррриятели го убихте. — Отново заръмжа, но този път поне не чак толкова злобно. По-скоро напомняше на тържествуващо котешко мъркане. — Изобщо не ми липсва, така че надявам се завинаги да си остане мъртъв — довърши Каролайн с приглушено кискане. — Той никога нямаше да се ожени за мен.
Бони трябваше да се махне оттук. Затърси пипнешком дръжката на вратата. Намери я, но очите й се заслепиха. Толкова дълго бе стояла в този червеникав полумрак, че светлината в коридора й подейства като яркото слънце на пустинята.
— Угаси лампата! — извика Каролайн изпод бюрото. Но докато Мередит се пресягаше, за да изключи лампата, Бони чу изненадващо силна експлозия и зърна как една сянка с червеникави ивици потъна в мрака.
И още нещо.
Преди вратата да се затръшне, светлината от коридора нахлу в стаята на Каролайн като мощен фар. Каролайн вече късаше нещо със зъби. Нещо като месо, но не приличаше на печено.
Бони побягна и едва не се блъсна в госпожа Форбс.
Майката на Каролайн още ги чакаше в дъното на коридора. Явно не бе помръднала оттам, след като Бони и Мередит влязоха в стаята на Каролайн. Не изглеждаше като жена, подслушвала зад вратата. Само стоеше сковано, безмълвно загледана в нищото.
— Трябва да ви изпратя — заговори тя с притихналия си безцветен глас. Не вдигна глава, за да погледне в очите Бони и Мередит. — За да не се загубите. На мен често ми се случва.
Преминаха по правия коридор до стълбището и слязоха долу, където им оставаха само четири крачки до външната врата. По пътя Мередит не каза нищо, а Бони не можеше. Щом излязоха навън, Мередит се обърна и погледна приятелката си.
— Е, какво ще кажеш? От какво е по-силно обсебена? От малаха или от върколака? Можеш ли да разбереш какво става по аурата й?
Бони чу собствения си смях, но й заприлича повече на плач.
— Мередит, нейната аура въобще не е човешка… така че не мога да я преценя. А майка й изглежда изобщо няма аура. Те са просто — тази къща е просто…
— Няма значение, Бони. Повече не бива да се връщаш там.
— Все едно е… — Бони не знаеше как да обясни изкривените стени или стъпалата, които слизаха надолу, вместо да се изкачват нагоре.
— Струва ми се — изрече тя накрая, — че не е зле да направиш още едно проучване. За такива неща като — обладаване, типично за Америка.
— Искаш да кажеш обладаване от демони? — попита я Мередит и я изгледа остро.
— Да, мисля, че така трябва да се каже. Но не зная откъде да започна списъка с нещата, които не са наред с нея.
— Хрумна ми нещо — изрече Мередит тихо. — Като например — забеляза ли, че тя нито веднъж не ни показа ръцете си? Намирам го за много странно.
— Зная защо е така — прошепна Бони, докато се опитваше да потисне истеричния смях, който напираше в гърдите й. — Това е, защото ноктите й вече не са човешки.
— Какви ги говориш?
— Нали стисна китките ми с двете си ръце. Тогава ги усетих.
— Бони, това е пълна безсмислица.
Бони събра сили, за да продължи.
— Сега Каролайн има животински нокти, Мередит. Наистина животински. Като на вълк.
— Или може би като на лисица — прошепна й Мередит.
6
Елена пусна в действие целия си чар, за да успокои Мат. Окуражи го да си поръча втора и трета белгийска вафла. Непрестанно му се усмихваше през масата. Но явно не се справяше много задоволително. Мат беше като на тръни, сякаш нещо го пришпорваше, но в същото време не сваляше очи от нея.
Той още си представя как Деймън се спуска от небето, за да измъчва някое младо момиче — каза си Елена унило.
Деймън не беше с тях, когато излязоха от кафенето. Елена забеляза как Мат смръщи вежди.