— Цяла нощ ли си спала така? — полюбопитства Деймън, като огледа Елена от главата до петите, докато тя все още сънено търкаше очи. Както обикновено, той беше безупречно облечен и естествено, целият в черно. Явно нито горещините, нито дъждовете не можеха да му повлияят.
— Вече приключих със закуската — съобщи й лаконично, като се настани на седалката зад волана. — А на теб ти донесох това.
Това се оказа картонена чаша с димящо кафе, което Елена прие с благодарност, сякаш беше пълна с вино „Черна магия“, както и кафява кесия, чийто аромат й подсказа, че е пълна с понички. Е, не беше точно най-здравословната закуска, но Елена умираше за кофеин и захар.
— Искам да спрем за малко — предупреди го Елена, когато Деймън зае мястото си зад волана и подкара колата. — Трябва да си сменя дрехите, да си измия лицето и така нататък.
Насочиха се на запад в съответствие с това, което Елена бе открила през нощта в интернет. Показанието в малкото прозорче на мобилния й телефон съвпадаше с отчетеното от навигационната система на таблото на приуса. Според двата източника Седона в Аризона се намираше на запад по черния път от мястото, където Деймън бе паркирал за нощуване в Арканзас, почти точно върху паралела, показван на картата с хоризонтална черта. Но той скоро зави на юг и пое по пустия заобиколен път, защото се опитваше да заблуди евентуалните преследвачи. Елена едва издържа, докато стигнат до подходящо място за почивка. Втурна се към дамската тоалетна и без никакво притеснение остана там половин час, докато се измие старателно със студената вода и се избърше с хартиените кърпички. Среса косата си, преоблече се в чисти джинси и бял потник, с дантела отпред като на корсет. Не се знаеше дали през следващите дни няма отново да има извънтелесно преживяване, докато е унесена в сън, и така да види Стефан. Не искаше да мисли за заминаването на Мат, който я остави сама с Деймън — вампир, който никой не можеше да опитоми. Именно с него трябваше да пътува през най-безлюдните местности в Съединените щати, към място, намиращо се извън света в буквалния смисъл на думата.
Когато най-после се появи от тоалетната, Елена завари Деймън със студена и безизразна физиономия. Все пак забеляза, че погледът му набързо се стрелна към нея.
По дяволите, ядоса се тя, оставих дневника си в колата!
Беше абсолютно сигурна, че е прочел дневника й. Поне беше благодарна, задето не бе написала за извънтелесното си преживяване и срещата със Стефан.
Елена вярваше, че Деймън искрено желае да освободи брат си — ако не го вярваше, въобще нямаше да се качи в тази кола, — но предусещаше, че ще е по-добре той да не узнае, че тя преди него е стигнала до затворническата килия на Стефан. На Деймън му беше приятно да ръководи всичко, както предпочиташе и тя. Допадаше му да упражнява възможностите си за внушение върху всеки полицай по пътя, който се опитваше да ги спре заради превишена скорост.
Но днес беше особено избухлив дори и според обичайното за него. Елена от собствен опит знаеше, че ако пожелае, Деймън може да бъде превъзходен компаньон, неуморно разказвайки мръсни вицове и скандални случки, докато не принуди даже най-сдържаните темерути или най-заклетите моралисти спонтанно да прихнат от смях.
Обаче днес нито отговаряше на въпросите на Елена, още по-малко пък се смееше на шегите й. Тя се опита само веднъж да докосне леко ръката му, а той подскочи като ужилен и моментално се извърна, сякаш ноктите й можеха да съсипят черното му кожено яке.
Чудесно се наредихме, няма що, помисли си унило девойката. Облегна глава на прозореца на колата и се загледа в монотонния пейзаж. Мислите й блуждаеха хаотично.
Къде ли бе Мат сега? Пред тях или зад тях по пътя? Дали бе отпочинал през миналата нощ? Или сега пътуваше някъде в Тексас? Дали се хранеше достатъчно? Елена примигна насълзена, като си припомни как той си тръгна, без въобще да погледне назад.
Елена беше родена за мениджър. Можеше да се справи с почти всяка ситуация, стига само хората около нея да са нормални, здравомислещи. Нейната специалност бе да се справя с момчетата. Винаги се бе разбирала с тях, още от прогимназията. Но сега, приблизително две и половина седмици след завръщането й от отвъдния свят, от онзи призрачен духовен свят, за който тя нямаше спомен, не й се искаше да направлява никого.
Тъкмо това толкова й харесваше в Стефан. След като веднъж преодоля вродените му инстинкти да се въздържа от всичко, което му допадаше, повече не бе необходимо да го ръководи. Той бе оставен да действа по свой избор, като се изключат някои фини намеци, че се е превърнала в експерт относно вампирите. Само че експерт не по уменията за залавяне и убиване на вампири, а по това, как да ги обичаш всеотдайно. Елена беше наясно кога е оправдано да ухапе или да позволи да бъде ухапана, кога да спре и как да опазва човешкото в себе си.