Но като се изключат тези незначителни намеци, тя въобще не желаеше да ръководи Стефан. Искаше просто да бъде с него. Всичко останало щеше все някак да се уреди от само себе си.
Не можеше да живее без Стефан, повтаряше си тя. Но също както да живее разделена от Мередит и Бони бе равностойно да бъде лишена от двете си ръце, така и животът без Стефан за нея бе, като да живее без сърцето си. Той бе партньорът й в Големия танц на живота; еднакъв с нея и нейна противоположност; нейният любим, нейният любовник в най-чистия смисъл на думата. За нея той беше другата половина от Свещените загадки на живота.
След като го видя миналата нощ, макар и само на сън — с което не искаше да се примири, — той й липсваше толкова силно, че отсъствието му се бе превърнало в пулсираща, раздираща болка. Толкова огромна бе болката й, че нямаше да може да издържи, ако мислеше само за нея. Ако го стореше, сигурно щеше да полудее, ще започне да настоява пред Деймън да кара по-бързо, а тя може и да беше с ужасно наранена душа, но не беше самоубийца.
За обяд спряха в някакво градче, чието име никой от тях не запомни. Елена нямаше апетит, а Деймън предпочете да лети като гарван през цялото време на престоя им в градчето, което поради някаква неясна причина много я раздразни. Щом отново поеха на път напрежението в колата нарасна толкова много, че нямаше как да се избегне познатото клише: въздухът е толкова гъст, че с нож да го режеш, помисли си Елена.
Тогава тя осъзна на какво точно се дължи тази напрегнатост.
Гордостта бе единственото, което крепеше Деймън.
Знаеше, че Елена е разбрала. Беше престанала да го докосва и дори да разговаря с него, което беше добре.
Не биваше да се чувства така. Вампирите искаха момичета заради нежните им белоснежни шии. Вроденият естетически усет на Деймън го караше да търси момичета донори, които като цяло да отговарят на високите му изисквания. Но сега дори човешката аура на Елена подсказваше за скритата в кръвта й уникална жизнена сила. Заради това реакцията на Деймън беше толкова спонтанна. През всичките петстотин години никога не бе мислил за момиче по този начин. Вампирите не бяха способни на това.
Но сега Деймън бе способен. Колкото повече се сближаваше с Елена, толкова по-силно го омагьосваше аурата й и толкова повече отслабваше самоконтролът му.
Благодарение на малките демони на ада гордостта бе по-силна от желанието. През целия си живот Деймън никога и никого не бе молил за нищо. Плащаше си за кръвта, която взимаше от хората, по единствения възможен за него начин — чрез наслади и илюзии, фантазии и сънища. Но Елена не се нуждаеше от фантазии, не искаше сънища.
Не искаше него.
Искаше Стефан. Гордостта на Деймън никога не му позволила да моли Елена за това, което той желаеше. Тя също не би му позволила да го получи без нейно съгласие… или поне така се надяваше.
Само преди няколко дни той беше като куха черупка, тялото му беше послушна марионетка, чиито конци дърпаха близнаците китсуне. Те го бяха накарали да нарани Елена така жестоко, че сега при този спомен душата му се свиваше от срам. Деймън беше престанал да съществува като свободна личност — тялото му се бе превърнало в играчка на Шиничи. И макар че му бе трудно да го повярва, обсебването му бе толкова цялостно, че кухата черупка, която бе останала от него, се подчиняваше безпрекословно на всяка заповед на Шиничи — измъчваше Елена и дори би могъл да я убие.
Нямаше смисъл да се съмнява в това или да си повтаря, че не може да е истина. Защото беше истина. Защото се бе случило. Шиничи беше много по-силен в контролирането на нечие съзнание. Освен това двете китсунета не бяха обсебени от страстта на вампирите към красивите момичета, особено към шията на някоя млада красавица. А на всичкото отгоре се оказа садист. Обичаше болката или по-скоро да причинява болка на хората около себе си.
Деймън не можеше да отрече миналото, не можеше да се пита защо не се е „пробудил“, за да попречи на Шиничи да наранява Елена. Защото в него нямаше какво да бъде пробудено. И ако някаква изолирана част от съзнанието му продължаваше да страда за злото, стореното от него — е, Деймън щеше да я блокира. Нямаше да си губи времето в напразни съжаления, защото възнамеряваше да контролира бъдещето си. Никога нямаше да позволи това да се повтори — нито да остави жив Шиничи, ако пак се опита да го завладее.