От мотела бяха оставили малко шишенце с пяна за вана, но Елена не посегна към него. Носеше си своя несесер за баня с ванилия на кристали. Сега за пръв път й се откри възможността да ги използва.
Изсипа внимателно една трета от кристалите във ваната, върху бързо надигащата се топла вода. Възнаграждението за усилието й не закъсня — разнесе се силен аромат на ванилия, който тя с благодарност пое в дробовете си. След няколко минути лежеше във ваната, потопена до раменете в горещата вода с пяна, ухаеща на ванилия. Остана със затворени очи, докато изчакваше топлината да проникне в цялото й тяло. Лесно разтварящите се соли облекчаваха всичките й болки.
Това не бяха стандартни соли за баня. Нямаха лековито ухание, но й бяха подарени от госпожа Флауърс, хазайката на Стефан, възрастна дама и вещица, но от добрите. Специалитетът на госпожа Флауърс бяха рецептите с билкови отвари. Елена бе готова да се закълне, че усещаше как цялото напрежение, натрупано през последните дни, се изсмуква нежно от тялото й.
Ох, тъкмо от това се нуждаеше. Никога досега Елена не беше оценявала толкова високо горещата вана.
Сега остава само още едно нещо, решително си каза тя, докато вдишваше благодатното ухание на наситената с ванилия пара. Ти помоли госпожа Флауърс за соли за баня, успокояващи тялото. Но не можеш да си позволиш да заспиш тук. Ще се удавиш, а вече познаваше усещането за смъртта. Вече го бе преживяла и сега не й бе нужно да повдига булото на тази загадка.
Мислите й продължаваха да се реят неясни, накъсани, докато горещата вода продължаваше да я отпуска. От аромата на ванилия й се зави свят. Загуби ориентация. Умът все се отклоняваше в някакви фантазии… Отстъпи пред горещината и насладата нищо да не прави…
Не усети кога заспа.
В съня си се движеше много забързано. Всичко наоколо тънеше в полумрак, но Елена разбра, че се спуска надолу сред някаква гъста сива мъгла. Разтревожи се, че отнякъде долитаха гневни гласове и се караха заради нея.
— Да й дадем втори шанс? Вече говорих с нея за това.
— Но тя нищо не помни.
— Това няма значение. Всичко, дори и неосъзнато ще остане в нея.
— Ще покълва в нея… докато настане време да узрее.
Елена нямаше представа за какво ставаше дума.
Ала после мъглата се разсея, облаците се отдръпнаха, за да й сторят път. Тя продължаваше да се спуска надолу, но все по-бавно, докато накрая се приземи нежно върху поляна, обсипана с борови игли. Гласовете бяха замлъкнали. Тя лежеше върху земята в гората, но не беше гола. Беше облечена с най-хубавата си нощница, от истинска дантела, оригинална, френска, от Валансиен. Заслуша се в тихите звуци на нощта, дочуващи се наоколо. Изведнъж аурата й реагира, както никога досега.
Подсказа й, че някой се приближава към нея. Някой, който й донасяше усещане за безопасност в топли и земни нюанси, в меките цветни оттенъци на розите и наситеносиньото на теменугите, с които бе обкръжена още преди пристигането му. Усещаше… как някой… изпитваше чувства към нея. И зад любовта и искрената загриженост, които тя долови, се криеше още тъмнееща зеленина, каквато може да се види само в най-непроходимите гори, колони от стоплящо злато, загадъчна игра на прозирни багри, като искрящ водопад, пръскаш около нея блестящи скъпоценни камъни.
Елена, прошепна нечий глас, Елена.
Толкова беше познат…
Елена, Елена.
Познавам този глас.
Елена, ангел мой.
Означаваше само едно — любов.
Дори докато се надигаше и обръщаше в съня си, тя простираше ръце. Този човек й принадлежеше. Той бе нейната магия, утехата й, най-обичният. Нямаше никакво значение как се бе озовал тук или какво се бе случило преди. Той завинаги си оставаше нейната сродна душа.
И тогава…
Две силни ръце я подхванаха нежно…
Едно топло тяло се доближи до нейното…
Сладки целувки…
Много, много пъти…
Същото познато усещане, докато се разтапяше в обятията му…
Беше тъй нежен, но в същото време диво пламенен в любовта си към нея. Беше се заклел да не убива, но за да я спаси, би убил. Тя беше най-голямата скъпоценност в целия свят… Всякаква жертва би била оправдана, ако трябваше да й осигури безопасността и свободата. Без нея неговият живот не струваше нищо, тъй че с готовност би го пожертвал, със същата лекота, с която сега се смееше и я целуваше, за да продължи така до сетния си дъх.