Обаче това, което последва, я слиса напълно.
Деймън се извъртя рязко, сграбчи я в прегръдка, толкова плътна, че нямаше измъкване от нея. После сведе устремно главата си, като сокол, връхлитащ върху мишка, и я целуна. Беше достатъчно силен, за да я задържи към себе си съвсем неподвижна, но без ни най-малко да я нарани.
Целувката му беше продължителна и властна. За известно време Елена успяваше да устои на инстинктивния си всепоглъщащ порив. Тялото на Деймън беше по-хладно от нейното — тя още бе стоплена и мокра от ваната. Маниерът, по който я държеше в ръцете си, й подсказа, че ако се опита да се съпротивлява, вероятно сериозно ще пострада. Макар че не се съмняваше, че тогава той ще я освободи от хватката си. Но действително ли беше наясно какво всъщност искаше? Подготвена ли беше да рискува да си счупи някоя кост, за да провери докъде ще стигнат?
Деймън погали нежно косата й. Толкова нечестен ход от негова страна. Зави краищата й, уви ги около пръстите си… и то броени часове след като я беше обучавал как да изостря усещанията си чак до корените на косата си. Познаваше отлично слабите й места. Не просто слабите места на жените. Той познаваше точно нейните; знаеше как да я накара да крещи от наслада. Знаеше и как да я утеши и приласкае.
Не й оставаше нищо друго, освен да провери теорията си, дори с риск да си строши някоя кост. Нямаше да му се подчини, след като с нищо не го бе предизвикала да се държи така с нея. За нищо на света!
Ала после си спомни за невръстното момче, приковано към голямата скала. Любопитството й отново се пробуди и тя преднамерено съсредоточи мислите си върху миналото на Деймън. Така той попадна в собствения си капан.
Веднага щом мислите им се свързаха, проехтяха залпове, като огнени фойерверки. Заредиха се експлозии, разхвърчаха се ракети. Проблеснаха сияния, ослепителни свръхнови звезди. Елена настрои съзнанието си, пренебрегна усещанията за собственото си тяло и се зае да търси скалата.
Намери я надълбоко, много дълбоко, в най-изолирания сектор на съзнанието му, скрита най-отдолу сред вечния мрак, постепенно дремещ там. Но Елена все едно бе взела фенер със себе си. Накъдето и да се обърнеше, тъмните гирлянди от паяжини падаха, а масивни каменни арки се сриваха с грохот върху земята.
— Не се притеснявай — чу тя като че ли отстрани собствения си глас. — Тази светлина няма да ти причини зло. Не бива вечно да се криеш тук, в тези черни дълбини. Ще ти покажа красотата на светлината.
Какви ги говоря? — не преставаше да се удивлява Елена дори и докато думите още се отронваха от устните й. Как мога да му обещавам това, ами ако повече му харесва да си остане тук, в мрака?
В следващата секунда обаче тя се озова много по-близо до малкото момче — достатъчно близо, за да огледа бледото му лице, с изписано върху него силно учудване.
— Ти се върна! — смаяно отрони то, сякаш видя някакво чудно явление. — Каза, че ще се завърнеш, и го направи!
Това срина всичките й бариери. Тя коленичи до малкия и разхлаби докрай оковите му, за да го сгуши в скута си.
— Радваш ли се, че се върнах? — попита го нежно. Не се усети кога започна да го милва по косата.
— О, да! — Беше по-скоро ридание, отколкото отговор. Това я изплаши почти толкова, колкото и я поласка. — Ти си най-хубавата личност, която някога съм… най-красивото нещо на този свят, което съм…
— Тихо — успокои го тя. — По-тихо. Все трябва Да има някакъв начин да те стопля.
— Всичко е заради това желязо — обясни й момчето. — Желязото ме прави слаб и студен. Но желязото трябва да е тук, иначе той няма как да ме контролира.
— Разбирам — кимна Елена мрачно. Започваше да се досеща какви бяха взаимоотношенията на Деймън с това момче. За миг, съвсем спонтанно, тя докосна двете железни скоби, стягащи краката му, като се опита да ги разкъса. След като бе способна да създава суперсилна светлина, защо да не притежава и свръхсила? Но успя само да огъне леко скобите, а накрая поряза пръста си от притискането му върху острия железен ръб.
— Ох! — Големите очи на момчето се приковаха върху капките от нейната кръв. Загледа се в тях като омагьосано — и безкрайно изплашено.
— Искаш ли ги? — Елена неуверено протегна ръка към него. Що за жалко създание трябва да си, за да жадуваш за чуждата кръв, помисли си тя. Момчето кимна плахо, сякаш знаеше, че тя ще се разгневи. Ала Елена само се усмихна и то доближи почтително устните си, свити като за целувка, към пръста й, за да изсмуче капките кръв.