— За това ли… за това ли си мислеше, докато отказваше да говориш с мен? — попита го тя, като се постара да звучи колкото можеше по-уверено.
Неочакваната скованост на Деймън изглеждаше безупречна, както при всички останали негови безупречни изпълнения. Разбира се, дори бе престанал да диша. Взираше се в някаква точка насред бежовия килим, който трябваше отдавна да бъде изгорен.
Накрая вдигна към нея огромните си черни очи. Трудно й бе да каже нещо за очите му, защото цветът на ирисите му почти съвпадаше с този на зениците му. Но Елена не можеше да се отърси от впечатлението, че в този миг те бяха толкова разширени, та сякаш бяха изцяло погълнати от зениците му. Как е възможно очи, черни като капан в полунощ, да побират толкова светлина? Сякаш виждаше в тях цяла вселена от звезди.
— Бягай! — тихо й рече Деймън.
Тя усети как краката й се сковаха.
— Заради Шиничи ли?
— Не. Сега трябва да избягаш.
Девойката почувства как бедрените й мускули леко се поотпуснаха. Все пак бе благодарна на съдбата, че точно в този миг не трябваше да доказва, че може да избяга — или поне да се спасява с пълзене. Но остана със стиснати юмруци.
— Искаш да кажеш, че трябва да бягам, защото си гадно копеле? — ядоса се тя. — Да не би отново да си решил да ме намразиш? Забавлява ли те да…
Деймън се извъртя, сковаността му изчезна, заменена от движение, по-бързо, отколкото нейните очи можеха да проследят. Блъсна рамката на прозореца, като почти в последния миг прибра назад юмрука си. Последва силен трясък и още хиляди по-слаби шумове от чупенето на стъклото, което се посипа навън като дъжд от диаманти.
— Това може да… да накара някой да ти се притече на помощ. — Изрече го небрежно, като логично заключение. Отново се извърна от нея, явно не му пукаше за обноските. Леки тръпки разтресоха тялото му.
— Да се появи някой в толкова късен час и точно тук, в това място, толкова отдалечено от главната сграда? Съмнявам се. — По тялото на Елена се разля вълна от адреналин, благодарение на който се бе отскубнала от прегръдката на Деймън. Цялата бе изтръпнала и с усилие се сдържаше да не се разтрепери неудържимо.
Отново се озоваха в предишните си позиции. Деймън се взираше нямо в нощта, а за нея оставаше гледката на гърба му. Или поне той желаеше да останат така.
— Можеше просто да ме помолиш — заговори тя. Не беше наясно обаче дали един вампир ще го разбере. Ето, например още не бе успяла да научи Стефан на това. Той понякога се отказваше от неща, които бе искал, защото не се досещаше, че може просто да попита. Въпреки невинността си и добрите си намерения Стефан често оставяше проблемите си нерешени, докато Елена не се принудеше да го помоли да действа.
Докато Деймън, помисли си тя, обикновено нямаше подобен проблем. Той директно взимаше всичко, което си пожелае, при това с небрежност, все едно че грабваше нещо от щанд от квартален магазин. Ето че и сега се засмя полугласно, което издаваше, че действително е смаян.
— Ще го приема вместо извинение — промълви Елена тихо.
Сега Деймън се разсмя по-силно, а Елена усети как я побиха студени тръпки. Ето я тук, опитвайки се да му помогне, а той…
— Нима вярваш, че това е всичко, което желая? — попита я и с това прекъсна размишленията й.
Тя почувства, че отново се вледенява, като се досети какво имаше предвид. Деймън с лекота можеше да вземе кръвта й, след като я притисне така, че да не може да помръдне. Но разбира се, с това не се изчерпваше онова, което той искаше от нея. Нейната аура… тя много добре знаеше как въздействаше на вампирите. Деймън неслучайно през цялото време я закриляше от другите вампири, които биха могли да видят нейната аура.
Разликата беше, че Елена не се интересуваше от другите. Но Деймън беше по-особен. Когато я целуваше, цялото й същество усещаше разликата. Беше като… като нещо, което никога не бе изпитвала преди… преди да срещне Стефан.
О, Господи — наистина ли тя, Елена Гилбърт, предаваше Стефан, като отказваше да се измъкне от тази ситуация? Деймън всъщност беше по-добър от нея, след като я убеждаваше да отдалечи аурата си от него и да не го изкушава.
И всичко това само за да може на следващия ден мъчението отново да започне.
Елена бе попадала в много ситуации, при които бе преценявала, че за самата нея ще е по-добре да се измъкне, преди да стане напечено. Ала сега проблемът бе, че нямаше къде да избяга, без да рискува да изпадне в още по-голяма опасност. И неволно да провали шансовете си да стигне до Стефан.