— О, не — простена Елена, но в следващия миг се втурна към вратата, защото някой почука отвън. — Толкова му повтарях да не…
— О, да — възрази й Деймън с лек, ироничен поклон. — Дори и след като е изслушал мъдрите ти съвети…
Вратата се отвори. Беше Бони. Бони с дребната си фигура, с къдравата си коса с цвят на свежи ягоди, с големите си изразителни кафяви очи. Елена не повярва на своите, но побърза да затвори вратата след нея, защото още не бе свършила с Деймън.
— Ще линчуват Мат! — почти изкрещя Елена. Подразни се, като чу отнякъде още едно почукване.
Деймън се изправи, заобиколи Елена и тръгна към вратата с думите:
— Мисля, че е по-добре да седнеш.
Отвори вратата едва след като я настани на един стол и отпусна ръка върху рамото й, за да й попречи да стане.
Оказа се, че този път на вратата бе почукала Мередит. Високата и стройна Мередит, чиято коса се стелеше на черни вълни по раменете й, явно бе решила да тропа на вратата, докато не й отворят. Нещо се раздвижи в ума на Елена и тя най-сетне осъзна случващото се.
Мередит. И Бони. В Седона, Аризона!
Елена скочи от стола, където Деймън насила я бе настанил, и буйно прегърна Мередит, докато несвързано повтаряше:
— Вие дойдохте! Вие дойдохте! Разбрали сте, че не мога да ви се обадя, и дойдохте!
Бони заобиколи прегърнатите си приятелки и полугласно подшушна на Деймън:
— Пак ли е започнала да целува всеки, който й се изпречи пред очите?
— Не, за съжаление. Но се пригответе да ви прегръща до задушаване.
Елена се извърна към него:
— Чух те! О, Бони! Направо не мога да повярвам, че не сънувам! Че и двете сте тук! Така ми се искаше да си поговоря с вас!
Докато тя прегръщаше Бони, а Бони прегръщаше нея, Мередит прегърна и двете. Трите членки на „братство на динозаврите велосираптор“ трескаво си предаваха неуловими сигнали една на друга — веднъж с леко повдигане на веждите, друг път с леко кимване, смръщване на чело или присвиване на рамене, последвано от отронване на примирена въздишка. Деймън не подозираше, че току-що бе обвинен, после проверен, след това оправдан и накрая възстановен на почетната си длъжност, ала със заключението, че занапред ще се налага допълнително наблюдение върху действията му.
Елена първа се отскубна, за да заговори:
— Сигурно сте се срещнали с Мат. Той трябва да ви е насочил към това място.
— Да, разказа ни всичко, после продаде приуса, събрахме си набързо багажа, купихме си самолетни билети дотук и те чакаме, не искахме да те изпуснем — изговори Бони на един дъх.
— Предполагам, че сте си купили билетите дотук преди два дни — промърмори Деймън и вдигна уморено поглед към тавана, докато се подпираше с лакът на стола на Елена.
— Чакай да пресметна… — започна Бони, но Мередит я прекъсна с решителен тон:
— Да, така беше. Какво? Да не би през това време да ви се е случило нещо?
— Опитахме се да заблудим врага — обясни й Деймън. — Но както се оказа, вероятно не е имало значение.
Не, помисли си Елена, защото Шиничи може да проникне в мозъка ти, когато си пожелае и да те лиши от спомените ти, докато ти напразно се опитваш да се съпротивляваш.
— Обаче двамата с Елена трябва веднага да потеглим на път — довърши Деймън. — Само че преди това аз трябва да свърша нещо. А Елена ще опакова багажа. Вземете колкото е възможно по-малко багаж, само най-необходимото — обезателно включете храна за два или три дни.
— Искаш да кажеш, че тръгваме веднага? — попита Бони задъхано, като рязко се отпусна на пода.
— Така ще е по-разумно, след като вече не можем да ги изненадаме — отговори й Деймън.
— Направо не мога да повярвам, че вие двете дойдохте да се сбогувате с мен, докато Мат надзирава града — сподели Елена. — Толкова е сладко! — Усмихна им се сияйно, но мислено добави: „И толкова е глупаво!“
— Ами…
— Ами, мен все още ме чака онази задача — прекъсна ги Деймън и махна с ръка, без да се обърне назад. — Предлагам да тръгнем след половин час.