— Елена, за какво говори Бони? Какво се е случило с Деймън!
Елена запази безизразното си изражение и използва думата, която бе научила тази нощ:
— Сай.
— Елена, наистина си невъзможна! Няма да зарежеш Стефан, след като го спасиш, нали?
— Не, разбира се, че не. — Елена се почувства силно наранена. — Стефан и аз си принадлежим завинаги.
— Но все пак си прекарала една нощ с Деймън и помежду ви се е случило нещо.
— Нещо… предполагам, че да.
— И какво беше това нещо?
Елена извинително се усмихна.
— Сай.
— Ще го узная от него! Ще го притисна в ъгъла…
— Можеш да съставиш план А и план Б, и така нататък — предложи й Елена. — Но няма да помогне. Шиничи му открадна спомените, Мередит. Съжалявам, нямаш представа колко дълбоко съжалявам. Но дадох клетва никой да не узнае за това. — Вдигна очи към по-високата от нея Мередит. Усети как сълзите запариха в очите й. — Не може ли поне веднъж да ме оставиш на спокойствие?
Мередит се предаде.
— Елена Гилбърт, светът е щастлив, че в него съществува само една като теб. Ти си… — Замлъкна, сякаш се колебаеше дали да продължи. Накрая каза: — Време е да лягаме. Новият ден скоро ще дойде, а с него и Демонската порта.
— Мери?
— Сега пък какво има?
— Благодаря ти.
13
Демонската порта.
Елена погледна назад над рамото си. Бони примигваше сънено на задната седалка на приуса. Мередит бе спала много по-малко от нея, но след доста тревожните новини приличаше на острие на бръснач: изпълнена с енергия и готова за действия.
Отпред нямаше друго за гледане, освен Деймън зад волана на приуса и струпаните на седалката до него пликове с храна. Отвън през прозорците се стелеше само мъгла, въпреки че вече би трябвало пътят чак до хоризонта да е осветен от утринната зора сред безводната аризонска пустош.
Всичко изглеждаше плашещо и объркващо. Поеха по един черен път, отбиващ се от магистрала 179. Мъглата постепенно се спускаше все по-ниско и обгръщаше колата отвсякъде, докато накрая цялата я погълна. На Елена й се стори, че бавно, но неотклонно се откъсват от стария обичаен свят на Макдоналдс и веригата за търговия на дребно Таргет, за да прекосят границата към някакво необичайно място, за което не би трябвало дори да знаят, а още по-малко да го посещават.
В насрещната лента нямаше никакво движение. Нито една кола. Колкото и да се опитваше да различи нещо през прозореца, Елена имаше чувството, че е обиколена само от бързо движещи се облаци.
— Не се ли движим прекалено бързо? — попита Бони и сънено разтри очи.
— Не — увери я Деймън. — Ще е невероятно съвпадение ако точно сега някоя друга кола се появи на същия този път.
— Доста прилича на Аризона — промърмори Бони разочарована.
— Доколкото ми е известно, още трябва да сме в Аризона — припомни й Деймън. — Но още не сме преминали през Демонската порта. Пък и това тук не е някаква местност в Аризона, където можеш просто така да нахлуеш. Този път винаги крие някакви капани. Най-лошото е, че не знаеш какво да очакваш. А сега ме слушай внимателно — обърна се той към Елена с изражение, което й беше познато и което означаваше: „Не се шегувам, говоря като на равна по способности на мен, при това напълно сериозно.“
— Ти вече усвои изкуството да показваш само човешката си аура — продължи Деймън. — Но това означава, че ако научиш още едно нещо, преди да влезем, ще можеш действително да я използваш, да я накараш да направи нещо добро, когато решиш, вместо само да я криеш, докато вече не можеш да я контролираш и започнеш да повдигаш автомобили, тежащи над хиляда и триста килограма.
— Какво добро нещо имаш предвид?
— Като това, което ще ти покажа. Първо се отпусни, остави ме аз да го контролирам. Постепенно ще отслабвам моя контрол и ще те оставя ти да го поемеш. Накрая ще трябва да си способна да изпращаш Силите си към очите си — за да виждаш много по-добре; към ушите си — за да чуваш много по-добре; към крайниците си — за да се придвижваш много по-бързо и много по-прецизно. Разбра ли ме?
— Не можа ли да ме научиш на всичко това, преди да тръгнем на тази малка екскурзия?
Той й се усмихна с дръзката си, неустоима усмивка и тя също му се усмихна в отговор, макар да не знаеше за какво всъщност е всичко това.
— Не вярвах, че си готова, докато по време на пътуването не ми доказа колко добре умееш да контролираш аурата си — откровено й призна той. — Сега вече го зная. В съзнанието ти дремят способности, които само чакат да ги пробудиш. Но ще го разбереш едва когато ги отключим.