— Спомен от един летен ден от младостта ми. Продавам го за десет златни монети. — Но колкото и да го повтаряше, никой не се приближаваше към него.
Елена изхлузи от пръста си пръстена с лапис лазули, подарен й от Стефан. Подаде го на непознатия старец. Не искаше да ядоса Деймън, като слезе от носилката, затова повика мъжа, като му показа пръстена в ръката си:
— Ела тук, моля те.
Той я чу и бързо пристъпи към носилката. Елена забеляза нещо да помръдва в брадата му — навярно въшки, — затова сведе очи към пръстена и притеснено изрече:
— Вземи го. Но по-бързо, моля те.
Старецът огледа изумено пръстена, сякаш видя някакво невероятно съкровище.
— Ама нямам пари да ти върна рестото — простена като вдигна ръка и избърса устните си с ръкава. Имаше вид, сякаш в следващия миг ще припадне. — Нямам за рестото!
— Не искам ресто! — издума Елена, като едва не се задави заради буцата, заседнала в гърлото й. — Само го вземи. Но бързо, че ще го изпусна. — Той го грабна от ръката й в последния миг, когато носачите отново закрачиха напред.
— Нека ви благословят пазителите, госпожо — разбъбри се той оживено, докато се мъчеше да не изостава от носачите. — Чуйте ме, чуйте ме! Нека те ви благословят!
— Наистина не биваше да го правиш — упрекна я Деймън, когато гласът на нещастника заглъхна зад тях. — Той няма да го размени срещу храна.
— Но той беше прегладнял — тихо му припомни Елена. Нямаше как да му обясни, че просякът й напомни за Стефан, не само сега. — Все пак този пръстен беше мой — опита се да се защити. — Предполагам, че ще ми кажеш, че той ще прахоса парите от него за пиене и наркотици.
— Не, обаче няма да получи и храна. По-скоро ще устрои някакво пиршество.
— Е, чак пък толкова…
— Във въображението си. Ще размени твоя пръстен срещу някое овехтяло кълбо със спомени на престарял вампир още от времената с римски пиршества или пък с някой по-съвременен спомен от този град. Ще се любува на тези спомени, докато бавно умира от глад.
Елена се ужаси.
— Деймън, бързо назад! Трябва да се върна, да го намеря…
— Опасявам се, че няма да стане. — Без да бърза, Деймън вдигна ръка и здраво хвана въжето й. — Пък и този нещастник сигурно вече се е скрил някъде.
— Нима е способен на това? Как може да постъпва така?
— А как може болен от рак на белите дробове да не иска да откаже цигарите? Но не мога да отрека, че е много лесно да се пристрастиш към тези кълба от спомени. Виновни са проклетите китсунета. Именно те донесоха тук техните звездни сфери и ги превърнаха в най-обсебващите мании.
— Звездни сфери ли каза? За хоши но тама ли говориш? — ахна Елена.
Деймън, изненадан не по-малко от нея, я изгледа замислено.
— Знаеш за тях?
— Научих го от изследването на Мередит. Тя ми разказа, че тези китсунета често били изобразявани с ключове — Елена повдигна вежди многозначително или със звездни сфери. И в тези легенди се разказва, че влагали част или цялата си сила в такава звездна сфера. Ако я намериш, ще можеш да контролираш това китсуне. Мередит и Бони искат да открият звездната сфера на Мисао или Шиничи и да ги подчинят на волята си.
— Успокой неспокойното си сърце, за да не престане да бие — изрече Деймън с драматичен тон, но още в следващата секунда отново заговори делово. — Забрави ли какво ни каза онзи старец? Че иска да размени спомена си от един летен ден срещу храна? Той говореше за това. — Деймън взе късчето мрамор, което старецът бе пуснал в носилката, и го опря до слепоочието на Елена.
И в следващия миг светът изчезна.
Нито следа от Деймън. С него изчезнаха всичките гледки и звуци, и дори миризмите от пазара. Сега тя седеше върху зелена трева, полюшвана от лек ветрец. Гледаше към една плачеща върба, свела клони върху някакъв поток с червеникавокафяв цвят и едновременно с това тъмно, много тъмнозелен. Във въздуха се разнасяше някаква удивително сладка миризма — може би от орлови нокти или от фрезии. Нещо прекрасно развълнува Елена и тя се облегна назад, за да се полюбува на живописните бели облаци, носещи се сред яркосиньото небе.
По-скоро го почувства… защото с думи не можеше да го опише. Почувства се млада, но някъде в ума й се спотайваше познанието, че всъщност бе още по-млада от личността, която я бе обсебила. При все това бе развълнувана от прекрасната пролет, от всяко покълнало зелено листо със златист блясък от слънцето, от всяка гъвкаво извиваща се тръстика, от всеки безтегловен облак, всичките също като нея обзети от веселие.