— Не говорите като робиня — е, поне според моите представи за това, как би говорила една робиня — поясни Елена. — Или нищо не разбирам?
Видя как очите на Улма се насълзиха.
— О, Боже мой! Простете, че попитах. Моля ви…
— Не! Няма друга личност, с която по-силно да желая да споделя това. Ако си съгласна, ще ти разкажа как стигнах до това унизително състояние. — Улма зачака, без да откъсва поглед от Елена, готова на мига да изпълни всяко нейно желание.
Елена изгледа въпросително Мередит и Бони. Отвън вече не се чуваха викове. Ясно беше, че къщата не беше подпалена. За щастие точно в този миг доктор Мегар отново се появи.
— Запознахте ли се? — попита той, като замърда вежди в противоположни посоки: едната нагоре, другата — надолу. В ръката си държеше бутилката с остатъка от виното „Черна магия“.
— Да — каза Елена, — но тъкмо се питах дали да не се евакуираме оттук. Очевидно отвън се е струпала многобройна тълпа…
— Партньорът на Елена ще им даде много поводи за размисъл — обади се Лакшми, без да прикрива задоволството си. — Всички тръгнаха към Мястото за сборищата, за да решават за подялбата на собствеността на Дрозн. Готова съм да се обзаложа, че ще счупи няколко глави и съвсем скоро ще се върне тук — добави тя с ликуващ тон, като за никого не остана повод да се съмнява кой бе този, от когото момичето толкова се възхищаваше. — Иска ми се и аз да бях момче, за да видя това.
— Та ги си по-храбра от всички момчета. Нали ти ни доведе тук — увери я Елена. Спогледа се с Мередит и Бони. Явно безредиците бяха някъде надалеч, а Деймън беше всепризнат майстор в измъкването от подобни ситуации. Освен това той… може би се нуждаеше от едно яко сбиване, за да изразходи излишната си енергия, насъбрана в него благодарение на кръвта на Елена. Тя си каза, че една суматоха точно сега може да му се отрази добре.
Погледна към доктор Мегар.
— Как мислите, дали моят… нашият господар ще е добре?
Доктор Мегар замислено повдигна и спусна вежди.
— Вероятно ще се наложи да плати кръвен данък на роднините на Стария Дрозн, но не е редно да е много голям. После вече може да прави каквото си пожелае със собствеността на това проклето дърто копеле. Според мен за всички вас сега е най-безопасно да останете тук, по-далеч от Мястото за сборищата. — Продължи с разсъжденията си, подкрепящи мнението му, докато наливаше в ликьорени чашки от виното „Черна магия“. — Полезно е за нервите — отбеляза лекарят и отпи.
Улма му се усмихна с най-красивата си, стопляща сърцето усмивка, докато лекарят обиколи гостите си с подноса.
— Благодаря ти — и на теб благодаря — и на теб благодаря. Не бих искала да ви отегчавам с историята си.
— Не, разкажете ни, разкажете ни, моля ви! — Елена изгаряше от нетърпение да чуе повече за живота й, особено сега, като се увери, че над приятелките й или над Деймън не е надвиснала пряка опасност. Всички останали кимнаха утвърдително.
Улма леко се изчерви, но започна разказа си по-спокойно:
— Родена съм при царуването на Келемен II. Сигурна съм, че това не говори нищо на нашите гости, но не и на онези, които познаваха както него, неговата доброта. Изучавах професията на майка ми, която бе прочут дизайнер на модни тъкани. Баща ми беше бижутер, известен почти колкото нея. Притежаваха хубаво имение в покрайнините на града. Можеха да си позволят хубава къща, почти като на повечето от богатите им клиенти, макар че внимаваха да не изтъкват богатството си. Тогава аз бях лейди Улма, а не Улма старицата. Родителите ми се грижеха по всички възможни начини да ме опазят от хорските очи, за да не пострадам. Но…
Улма… не, лейди Улма, замисли се Елена и отпи солидна глътка вино. Очите й сега бяха променени — гледаше в миналото, но се стараеше да не разстройва слушателите си. Заговори отново миг преди Елена да я помоли да спре, докато не се почувства по-добре.
— Ала въпреки всичките им грижи… някой… отнякъде ме забелязал и поискал ръката ми. Не, не беше Дрозн, който тогава бе само кожар във Външните земи. Дрозн видях за пръв път преди три години. А онзи беше владетел, генерал, демон с ужасна репутация, така че баща ми категорично му отказа да стана негова жена. Нахлуха у нас вечерта. Бях на четиринадесет, когато се случи това. Така бях превърната в робиня.
Елена бе пронизана от силна емоционална болка, пренесена в мозъка й директно от мозъка на лейди Улма. О, Господи, отново го направих, стресна се, докато забързано се опитваше да овладее психичните си сетива.