— Съгласна ли си да се проснеш на земята, за да измолиш да ти простя аз, както и Младия Дрозн?
Сега дойде ред на първата й подготвена реплика.
— Да — кимна тя. Успя да изговори ясно и убедително добре обмисленото си извинение, като само накрая леко се задави. Застанала толкова отблизо, Елена видя златни прашинки по лицето на едрия мъж, по брадата му и по скута му.
— Много добре. На тази робиня налагам наказание от десет удара с ясенова пръчка като назидание за всички останали смутители. Наказанието ще бъде изпълнено от моя племенник Клюд.
21
Настана невъобразим хаос. Елена вдигна глава и примигна объркано. Не знаеше дали да продължава да се държи като разкайваща се робиня. Главатарите на местните общности се надвикваха, сочеха с пръсти, размахваха ръце. Деймън отчаяно се опитваше да се добере до Кръстника, който явно бе решил, че с това ролята му в церемонията е приключила.
Тълпата не спираше да крещи и поощрява спорещите. По всичко личеше, че ще се стигне до още една битка, но този път между Деймън и хората на Кръстника, особено онзи, когото наричаха Клюд.
Светът се завъртя пред очите на Елена. Чуваше само откъслечни фрази:
— … само шест удара и ми обещахте, че аз ще следя за всичко… — крещеше Деймън.
— … ама ти наистина ли вярваш, че тези дребнави подлизурковци говорят истината? — извика му в отговор някой, може би Клюд.
Но не беше ли Кръстника такъв? Само че по-едър и по-страховит подлизурко, който на свой ред се подмазваше пред някой още по-високопоставен, замисли се Елена. Дали мозъкът му не беше замъглен от някаква дрога? Но в следващата секунда дебелият мъж погледна право към нея и тя сведе бързо главата си.
Сега тя отново чу виковете на Деймън, изправен пред Кръстника, но този път по-ясно, защото успя да надвика крясъците на тълпата.
— Надявах се, че дори и тук се спазва поне малко почтеност и благоприличие, когато се сключват сделки. — От гневния му тон си личеше, че повече не вярва в преговорите с местните и се готви за атака. Ужасена, Елена настръхна. Никога не бе чувала толкова неприкрита заплаха в гласа му.
— Почакай. — Кръстника заговори с типичния си уморен, дори небрежен маниер, но крясъците на тълпата моментално стихнаха. Дебелият стар мъж отстрани ръката на Деймън от рамото си и се извърна към Елена.
— Ще направя един щедър жест, като оттегля участието на племенника ми Клюд. Ти, Дайърмънд или както ти беше името, имаш правото сам да накажеш робинята си със собствено оръжие за изтезание.
Внезапно и съвсем неочаквано старият мъж изтръска златните прашинки в брадата си и заговори направо на Елена. Очите му изглеждаха много уморени, като на древен жрец, изненадващо проницателни.
— Клюд е майстор в бичуването с камшик. Дори е направил едно малко изобретение. Нарича го котешки мустачки. Чрез него само с един удар може да смъкне кожата от шията до бедрото. Повечето хора умират след десет удара с такъв камшик. Но се опасявам, че днес той ще остане разочарован. — Кръстника се ухили, като показа изненадващо бели и равни зъби. Подаде й купата си с бонбони със златист цвят, от които не преставаше да похапва. — Преди наказанието си може да ги пробваш. Ето, вземи.
Елена се страхуваше да ги опита, но не посмя да му откаже, затова взе един бонбон. Зъбите й го схрускаха. Вкусът се оказа приятен. Та това беше ядка от орех! Но потопена в подсладен лимонов сироп и поръсена с малко лют пипер или нещо подобно, след което оваляна в някаква вкусна течност с цвят на злато. С вкус на амброзия!
— Започвай с наказанието, момче — обърна се Кръстника към Деймън. — Но трябва да научиш момичето как да прикрива мислите си. Прекалено е умна, за да бъде похабена в някакъв окаян бордей като тукашните. Все пак защо не мога да се отърся от подозрението, че тя всъщност не желае да стане прочута куртизанка?
Преди Деймън да успее да му отговори или коленичилата Елена да го погледне, носачите го отнесоха до единствената карета с коне, която Елена бе видяла в това мизерно предградие.
Разгневените, оживено жестикулиращи местни водачи, подстрекавани от Младия Дрозн, най-после се споразумяха.
— Десет удара, без да се съблича, след което можеш да я отведеш — заявиха те на Деймън. — Но тези десет удара са окончателното ни решение. Този, който досега преговаряше с теб, вече няма право да преговаря.
Единият от тях почти небрежно вдигна за косата една отрязана глава. Колкото и да изглеждаше абсурдно, главата бе украсена с венец от прашни листа в очакване на пиршеството след церемонията.