Очите на Деймън заблестяха от пристъп на гняв, толкова силен, че всичко около него започна да вибрира. Елена усети Силата му, която приличаше на пантера, готова за скок. Връхлетя я усещането, че се опитва да говори срещу бушуващ ураган, затъкващ думите обратно в гърлото й.
— Съгласна съм с това.
— Какво?
— Всичко свърши, Дей… господарю Деймън. Повече няма да има крясъци. Аз съм съгласна.
Тя се просна по очи върху килима пред краката на Дрозн, а насъбралите се жени и деца изведнъж започнаха да я оплакват и да замерят с камъни подсмихващия се собственик на робинята.
Шлейфът на роклята й се разстла зад нея като булчински воал. Под горната пола в перлен цвят, долната фуста блестеше в кървави оттенъци на неугасващата червена светлина. Разпуснатата й коса се стелеше свободно по раменете, обвивайки ги в златист облак, толкова гъст, че Деймън трябваше да го раздели с ръцете си, за да оголи врата й. Целият трепереше. От ярост. Елена не посмя да го погледне. Знаеше, че умовете им ще се устремят един към друг. Тя трябваше да произнесе официалната си реч пред него и най-вече пред Младия Дрозн, за да не се налага преиграването на целия този фарс.
Госпожа Кортланд, преподавателката й по драматично майсторство, я учеше да произнася всяка реплика с чувство. Ако в теб няма чувство, няма да го има и в публиката.
— Господарю! — извика Елена с достатъчно силен глас, за да надвика жените, оплакващи злочестата й участ. — Господарю, аз съм само една робиня, недостойна да се обръща към вас. Но съгреших и затова приемам наказанието си с готовност, с нетърпение дори — да, с нетърпение, ако това ще възстанови поне малко, съвсем малко от вашия престиж, на който се радвахте преди моето необичайно дръзко злодеяние. Моля ви да накажете опозорената си робиня, която лежи като ненужен боклук върху вашата блестяща пътека.
Речта, която тя изговори с непоколебим и уверен тон, като старателна ученичка, назубрила всичко дума по дума, всъщност можеше да се сведе само до пет думи: „Господарю, моля да ми простите.“ Само че май никой не схвана иронията, която Мередит бе вложила в тях, нито я намери за забавна. Кръстника я бе одобрил; Младия Дрозн вече я бе изслушал; сега бе ред на Деймън.
Обаче Младия Дрозн още не бе свършил. Ухили се самодоволно на Елена, преди да изрече:
— Сега ще си получиш заслуженото, хлапачке. Само че искам първо да огледам ясеновата пръчка, преди да я използваш! — запрепъва се той към Деймън. Взе я от ръката му и няколко пъти пробно замахна върху възглавниците наоколо. Във въздуха се надигна червеникав прах. Остана доволен от това, че пръчката отговаря на изискванията му.
Отпусна се обратно върху дивана с кувертюра със златни нишки, задъхан от усилието, с пяна на уста, като пак огледа Елена от главата до петите.
Най-после моментът настъпи. Деймън не можеше повече да отлага изпълнението на наказанието й. Бавно, сякаш всяка негова стъпка бе част от недостатъчно репетирана пиеса, той заобиколи Елена, за да има подходящ ъгъл за замахване. Накрая, когато насъбралата се тълпа започна да става неспокойна, а жените забравиха за оплакването и насочиха вниманието си към алкохола, той се приготви за изпълнението на наказанието.
— Моля да ми простите, Господарю мой — изрече Елена с безизразен глас. В същото време си помисли, че ако зависеше от него, Деймън дори не би си спомнил за това, което трябваше да направи.
Крайно време беше да започне. Елена помнеше какво й бе обещал Деймън. Знаеше също обаче колко много обещания бяха нарушени днес. А десет удара бяха почти двойно повече от шест.
Не ги очакваше с нетърпение.
Но когато първият удар се стовари върху нея, тя си припомни, че Деймън не беше от онези, които не спазват обещанията си. Усети глух тласък, последван от вцепеняване, след което — за нейно учудване — нещо влажно, което я накара да вдигне очи нагоре над дъските, чак към облаците. За нея бе удивително да осъзнае, че това всъщност бе собствената й кръв, която се лееше по тялото й, ла без тя да усеща болка.
— Накарай я да ги брои — изръмжа Младия Дрозн и Елена машинално изрече „Един“, преди още Деймън да я удари.
Елена продължи да отброява ударите със същия ясен, но безчувствен тон. В мислите си тя не беше тук, в този отвратително смърдящ бордей. Лежеше подпряна на лакти, за да поддържа главата си, вперила поглед в очите на Стефан — в онези нежно зелени очи, които никога нямаше да остареят, независимо колко столетия са видели. Изпаднала в унес, тя отброяваше ударите заради него, а десетият удар ще бъде техният сигнал тя да скочи и да хукне. Заръмя лек дъжд. Стефан й даваше преднина, но скоро, много скоро щеше да побегне след нея през тучната зелена трева. Елена ще се втурне в трескав бяг, напрягайки докрай мускулите си, но Стефан, разбира се, ще я настигне. И тогава те заедно ще се затъркалят по тревата, заливащи се до припадък от смях.