— О, моля те, не плачи — помоли я Бони, като се втурна към нея, за да я прегърне. — Моля те, недей. Ние сме тук заради теб.
Междувременно Елена и Мередит се спогледаха със свити вежди и забързано повдигане на раменете.
— Да, моля те, само не плачи — намеси се Елена, чувствайки лека вина, защото оставаше твърдо решена да продължи със своя план Б. — Но ще ни кажеш ли защо имението на родителите ти се оказва сега в такова окаяно състояние?
— Всичко е по вина на генерала. Той бе изпратен в далечни земи, за да води глупави, безсмислени войни. Когато замина, взе със себе си повечето от свитата си — включително и робите, които тогава му бяха подръка. След като замина, на третата година от нападението срещу имението на родителите ми, аз не бях негова фаворитка и не бях избрана да го придружавам. Тогава бях щастлива. Цялата му войска загина; хората от прислугата на имението, които потеглиха с него, бяха избити или взети в плен. Той нямаше наследници и собствеността му бе присвоена от краля, който обаче не се нуждаеше от нея. През всичките тези години остана безстопанствена — разбира се, че беше многократно оплячкосвана, но истинските тайни скривалища, като тайната на скъпоценностите, останаха неоткрити… поне доколкото ми е известно.
— Тайната на скъпоценностите — прошепна Бони със страхопочитание, все едно изричаше заглавие на криминален роман. Ръката й още обгръщаше кръста на лейди Улма.
— Каква е тайната на скъпоценностите? — попита Мередит с много по-спокоен тон. Елена не можа да проговори, изтръпнала в захлас от това, което изпитваше. Беше като участие в някаква магическа пиеса.
— По времето на моите родители беше общоприето да се укриват богатствата някъде в именията на собствениците — и тази тайна да остава известна единствено на притежателите на тези съкровища. Разбира се, баща ми, като дизайнер и търговец на бижута, трябва да е имал повече за криене от болшинството от хората. Имаше чудесна стая, която ми приличаше на пещерата на Аладин. Използваше я като работилница и там пазеше необработените диаманти, както и готовите бижута, които изработваше по поръчки или измайсторяваше за майка ми или само като плод на въображението си.
— И нищо ли не е намерено? — попита Мередит. В тона й се прокрадна лек скептицизъм.
— Ако някой е намерил нещо, то аз не съм чула за това. Разбира се, навремето те може да са изтръгнали сведения от баща ми и майка ми — но генералът не беше педантичен и търпелив вампир или китсуне, а груб и нетърпелив демон. Уби родителите ми още с нахълтването си в къщата. Въобще не му хрумна, че аз, едно дете само на четиринадесет, мога да зная къде е съкровището.
— Но ти… — прошепна запленено Бони, сякаш историята беше вълшебна приказка.
— Да, знаех. И сега го зная.
Елена преглътна. Още се опитваше да остане спокойна, да се държи като Мередит, да бъде хладнокръвна. Но тъкмо отвори уста, за да докаже колко добре се владее, когато Мередит я изпревари:
— Какво чакаме още? — И скочи на крака.
В момента лейди Улма сякаш беше най-спокойната личност там. Но освен това изглеждаше леко смутена и почти уплашена.
— Искаш да кажеш, че трябва да поискаме аудиенция от нашия господар?
— Искам да кажа, че трябва да излезем оттук, за да намерим онези скъпоценности! — извика Елена. — Макар че, да, Деймън би бил от голяма полза, ако се изисква сила, за да се отмести нещо тежко. Както и Сейдж. — Тя не можеше да разбере защо лейди Улма не е развълнувана.
— Не разбираш ли? — заговори Елена отново, докато мислите й бясно препускаха. — Можеш отново да си върнеш имението! Ние ще направим всичко по силите ни, за да го възстановим във вида, в който е било, когато си била дете. Искам да кажа, ако искаш по този начин да използваш парите. Но за мен ще бъде огромна радост да видя пещерата на Аладин!
— Ами… добре. — Лейди Улма внезапно се смути. — Мислех да помоля господаря Деймън за още едно благоволение — въпреки че парите от скъпоценностите могат да помогнат за това.
— Какво е това, което желаеш? — попита я Елена колкото можа по-нежно. — И не е необходимо да го наричаш господаря Деймън. Забрави ли, че той преди няколко дни те освободи от робството?
— Но това сигурно е било само… само за да се отпразнува моментът? — Лейди Улма все още изглеждаше смутена. — Той не е направил официално искане до службата за робите или някоя подобна, нали?
— Ако не го е направил, то е само защото не го знае! — извика Бони почти в същия миг, в който Мередит каза: