Тя ме събуди посред нощ. За момент си помислих… после видях лицето й. Беше чула.
Помоли ме да остана само още един ден. Или два, най-много два. Не искаше да остава повече, отколкото ние, заобиколена и сякаш осмивана от всичко, което е загубила. Желаеше да замине, да тръгне с нас. С мен — единствения приятел, когото изобщо бе имала.
Сърцето ми се късаше.
Звучи много захаросано, когато го напишеш, но понякога просто трябва да постъпиш правилно, каквото и да ти коства. По някакъв начин се гордеех със себе си — не отстъпих изобщо.
— Това няма край — казах й. — Винаги ще има само още едно нещо, което трябва да се свърши. Катовар не става по-близо, докато аз седя и чакам. Смъртта обаче се приближава. Аз също те ценя. И не искам да те изоставя… Но смъртта броди във всяка сянка на това място. В сърцето на всеки мъж, ненавиждащ влиянието, което мислят, че имам върху теб.
Империята й просто беше такава, а и на много хора съм давал повод да ме мразят дълбоко.
— Но ти ми обеща вечеря в Градините на Опал.
„Обещах ти толкова повече от това“, крещеше сърцето ми, но на глас отвърнах:
— Така е. И обещанието остава. Но трябва да изведа хората си оттук.
Замислих се, докато тя ставаше все по-нервна — нетипично за нея. Виждах огънчетата на машинации и планове да блещукат в очите й. А също и как ги потушава. Имаше си начини да ме манипулира, и двамата го знаехме. Но Господарката никога не ги използваше, за да печели надмощие. Поне не с мен.
Предполагам, че всеки от нас в даден момент от живота си намира човек, с когото изпитва необходимост да бъде абсолютно откровен. Личност, чието добро мнение за нас се превръща в заместител на това, което светът си мисли. И това мнение в един хубав момент се оказва по-важно от всичките ни дребни, подмолни и подли планчета, алчност, страст или самообожествяване — всичко, към което се стремим, докато се опитваме да убедим света около нас, че сме просто обикновени и добри хорица. Аз бях нейната истина, а тя — моята. Имаше едно-единствено нещо, което криехме един от друг, защото се страхувахме, че излезе ли наяве, ще промени всичко и с откровеността ще се свърши веднъж и завинаги.
Нима любовниците изобщо са честни?
— Ще ни отнеме три седмици да стигнем до Опал. Още една, докато намерим капитан, на когото да се доверим, както и да накараме Едноокия да прекоси Морето на страданията. Така че точно след двадесет и пет дни, броено от днес, ще отида в Градините. Ще резервирам Стаята с Камелиите за вечерта.
Потупах подутината до сърцето си. Това бе красиво изработена кожена кесия, в която се намираха документите, обявяващи ме за генерал на имперските войски и легат, отговорен единствено пред самата Господарка.
Безценно, наистина безценно. И още една добра причина старите й слуги да ме мразят неистово.
Не знам точно как се случи. Някаква шега по време на един от кратките моменти, когато тя не беше заета да раздава заповеди и да подписва укази. После се оказах обкръжен от армия шивачи и оборудван с пълен набор имперски униформи. Вероятно никога няма да разкрия истинското предназначение на всичките тия шнурове, значки, копчета, медали, джаджи и финтифлюшки. Чувствах се безкрайно глупаво с целия този хаос върху себе си.
Обаче не ми трябваше много време, за да видя някои новосъздадени възможности в новата ситуация, която в началото приех за някаква много сложна шега.
Понякога тя има такова странно чувство за хумор — невинаги да взема мракобеснически лишената си от веселие империя съвсем насериозно. И съм сигурен, че е видяла приложенията преди мен.
Така или иначе, говорехме за Градините на Опал и Стаята с Камелиите — върхът на снобския елит в града.
— Ще вечерям там — казах й. — Добре дошла си да се присъединиш към мен.
В очите й пробягаха следи за нещо скрито.
— Добре — каза само. — Ако съм в града.
Това беше един от тези моменти, в които се чувствам ужасно неудобно. Когато каквото и да кажеш, не е правилно и в общи линии каквото и да имаш предвид, излиза нещо съвсем погрешно. Не ми дойде друго на ум, освен типичния подход — запазена марка на Знахаря.
Започнах да отстъпвам.
Така се разбирам с жените — тичам за прикритие при първия намек за притеснение.
Почти успях да стигна до вратата, но тя можеше да ме настигне, когато пожелае. Прекоси делящото ни разстояние и ме прегърна, облягайки глава на гърдите ми.