А ето как те се разбират с мен, бедния сантиментален глупак. С джобен романтизъм. Така де, не е нужно дори да ме познават, за да проработи номерът им. Когато искат да ме подкопаят, просто пускат кранчето.
Държах я, докато не беше готова да бъде пусната. Не посмяхме да се погледнем в очите и аз просто излязох. Ясно. Не беше обърнала внимание на тежката артилерия.
Е, играеше честно. Почти. Трябва да й го призная. Дори когато беше Господарката. Хлъзгава и измамна, но повече или по-малко честна.
Професията на легата носи всякакви интересни права над придобиването на собственост и разграбването на съкровищници. Събрах глутницата шивачи и ги насъсках срещу моите хора. Раздадох пълномощия и изведнъж Гоблин и Едноокия се оказаха полковници. Хагоп и Мускуса превърнах в капитани. Добавих малко блясък дори на Мъргън, като го направих лейтенант. Раздадох на всички ни тримесечни надници в аванс.
Момчетата обаче бяха все така нервни. Мисля, че една от причините Едноокия толкова да бърза да се махне от Кулата беше откриването на кротко местенце, където на воля да злоупотребява с привилегиите си. За момента се задоволяваше да спори с Гоблин чие пълномощие носи по-голяма тежест. И двамата не попитаха за внезапната смяна на късмета ни.
Най-странната част беше моментът, когато Господарката ме извика, за да ми раздаде пълномощията, и настоя да й дам истинско име, което да впише в документите. Отне ми известно време да си спомня как в действителност се казвам.
Напуснахме Кулата според плана. Само че не го направихме като разпуснатата хайка, която беше влязла.
Пътувах в черна желязна карета, теглена от шест яростни и също толкова черни коня. Мъргън управляваше, а Хагоп и Мускуса яздеха от двете ми страни като стражи. Едноокия и Гоблин не харесаха каретата и препускаха съответно зад и пред нея върху по-малко нахъсани и прекрасни жребци от онези, които теглеха впряга. Заедно с двадесет и шест души конна стража за ескорт.
Конете, които тя ни даде, породисти, диви и невероятно красиви, се предоставяха само на истинските първенци в империята. Бях яздил някога такъв, по време на битката при Чар, когато двамата с нея преследвахме Ловеца на души. Тези животни можеха да тичат сякаш вечно и без умора. Магически зверове — дар, по-ценен, отколкото някой от нас можеше да си представи.
Как става така, че подобни идиотщини се случват точно на мен?
Само преди година живеех в дупка в земята, намираща се под цирей на задника на света, наречен Равнината на Страха, треперейки заедно с още петдесет мъже в непрестанен ужас, че империята ще ни открие. Не бях виждал нови дрехи от около десетилетие, а банята и бръсненето бяха не по-малко редки и ценни неща от диамантите.
На срещуположната седалка лежеше черен лък — първият подарък, който Господарката ми даде още преди години, преди отрядът да я изостави. И той беше безценен по свой си начин.
Как се върти колелото…
6.
Опал
Когато спрях да се контя, Хагоп ме зяпна с широко отворена уста.
— Богове! Наистина изглеждаш като благородник, Знахар.
— Смайващо е на какво са способни една баня и бръснене. Мисля, че думата е „изискан“ — добави Мускуса.
— На мен ми се вижда свръхестествено.
— Може ли по-саркастично, момчета?
— Сериозен съм — отвърна Мускуса. — Наистина изглеждаш добре. Ако имаше и някое парцалче да прикриеш как линията на косата ти се спуска назад към задн…
Наистина го мислеше.
— Добре тогава — измърморих с неудобство и смених темата: — Говорех сериозно. Дръжте онези двамата да стоят мирно. — Намирахме се в града само от четири дни, а вече два пъти измъквах Гоблин и Едноокия от беда. Имаше си граници дори за това, което един легат може да прикрие, замаже и законспирира.
— Ние сме само трима, Знахар — запротестира Хагоп. — Какво да направим, след като те не искат да мируват?
— О, познавам ви, момчета. Все ще измислите нещо. И докато сме на темата, пригответе тия боклуци. Трябва да стигнат до кораба.
— Да, сър, ваше превелико легатство, сър!
Точно щях да изстрелям един от моите огнени, остроумни, сразяващи коментари, когато Мъргън показа глава през вратата и каза:
— Каретата е готова, Знахар.
А Хагоп се зачуди гласно:
— Как пък ще ги държим под око, като дори не знаем къде са? Никой не ги е виждал от вечерята насам.