— Неща като това не заслужават право на ред — отвърна Гоблин. После се опита да се изкикоти, но успя само бегло да имитира обичайната си жабешка усмивка.
Заплашителният поглед на Едноокия също не беше кой знае колко убедителен. След това той просто потегли мълчаливо.
Мъргън го последва на петдесетина стъпки разстояние, високо вдигнал дългата си пика. Някога на нея се развяваше знамето ни. Сега там висеше само прокъсана черна дрипа.
Мисля, че символизмът има много лица.
Ние знаехме кои сме. И по-добре, че другите не знаеха. Отрядът има твърде много врагове.
Хагоп и Мускуса последваха Мъргън, водейки със себе си товарните животни. Следвахме ги аз и Господарката — също с допълнителни юзди след себе си. А на петдесетина стъпки назад беше Гоблин. Винаги пътувахме така, защото воювахме със света. А може би обратното…
Щеше ми се да поставим и наблюдатели, и съгледвачи, но възможностите на седмина човека си имат предел. Така или иначе двама магьосника почти се приравняваха със скаути.
От нас буквално стърчаха оръжия. Надявах се да изглеждаме също толкова лесни за евентуалния наблюдател, колкото таралеж за лисица.
Източният път скоро изчезна от поглед и аз единствен се обърнах назад с надеждата, че Мълчаливия е открил празнината в сърцето си. Но това беше напразна фантазия и аз прекрасно го осъзнавах.
Емоционално се разделихме с Мълчаливия и Глезанка още преди месеци, насред пропитото с кръв и омраза бойно поле на Могилните земи. Място, където беше спасен цял един свят и изгубено стократно повече. Ще изживеем остатъка от живота си в мисъл за платената от нас цена.
Различни чувства, различни пътища…
— Изглежда ще вали, Знахар — каза Господарката.
Забележката й ме изненада. Не че казаното не беше вярно — наистина изглеждаше, че всеки момент ще завали, — но това беше първото й гласно наблюдение след онзи ужасен ден толкова далеч на север.
Може би все пак някога ще се съвземе…
2.
Пътят на юг
— Колкото по-напред отиваме, толкова повече изглежда като пролет — отбеляза Едноокия. Беше в добро настроение.
В очите на Гоблин напоследък също мярках спорадичен пакостнически блясък. Не след дълго тези двамата щяха да намерят извинение да подновят древната си вражда. Магически искри ще прелитат наоколо и ако не друго, останалите от групата ще можем да се забавляваме.
Дори настроението на Господарката се подобри, макар че не говореше много повече от преди.
— Почивката свърши — казах. — Мускус, изгаси огъня. Гоблин — ти водиш.
Загледах се в пътя напред. След около две седмици щяхме да приближим Чар. Още не им бях казал какво трябва да правим там.
Забелязах лешояди, кръжащи във висините. Някъде напред и в близост до пътя имаше нещо мъртво.
Не обичам поличбите. Карат ме да се чувствам неудобно. А тези птици определено ми причиняваха неудобство.
Посочих натам и Гоблин кимна.
— Ще отида — каза той. — Пораздалечете се.
— Добре.
Мъргън го изчака да напредне още петдесетина стъпки, а Мускуса и Хагоп на свой ред изостанаха малко повече. Едноокия обаче продължаваше да се притиска към Господарката и мен, опитвайки се да се надигне в седлото, за да държи Гоблин под око.
— Имам лошо предчувствие, Знахар — каза ми. — Много лошо предчувствие.
Въпреки че Гоблин не вдигна тревога, Едноокия беше прав. Мършоядите наистина бяха знак за беда.
Луксозна карета лежеше преобърната до пътя. Два от конете бяха умрели във впряга, вероятно от рани, а останалите два липсваха.
Около каретата бяха разпръснати телата на шестима униформени стражи и кочияша, както и на един ездитен кон. В купето имаше мъж, жена и две деца — всички убити.
— Хагоп — казах, — виж какво можеш да разчетеш по знаците, които са ни оставили. Господарке, познаваш ли тези хора? Разпознаваш ли герба? — посочих инкрустацията на вратата.
— Соколът на Рейл. Проконсул на империята. Но той не е никой от тези. Доста по-стар и дебел е. Може би тези са семейство.
— Движели са се на север — каза ни Хагоп. — Бандитите са ги нападнали изневиделица. — Той вдигна парче мръсен плат. — Но и те не са се измъкнали безнаказано.
Когато не отвърнах нищо, той привлече вниманието ми върху плата.
— Сиводрешковци — промърморих. Това бяха имперски войски от северните армии. — Малко далеч от територията си.